Поетесата Маргарита Петкова в края на най-тъжната си година: Погребах дете, а пиша любовни стихове. Как не ме е срам?!

Маргарита Петкова е авторка на незабравими стихотворения, някои от които са превърнати в хитови естрадни песни – „Иване, Иване”, „Само за жени”, „Нова година”, „Бог се роди, Коледо”, „Балкански синдром” и др. Но не за прекрасното й творчество си говорим в настоящето интервю, а за нещо болезнено и, уви, непоправимо – кончината на дъщеря й. Младата жена дълго и смело се бори с коварен рак, а през лятото на 2019-а загуби битката.
Благодарни сме на легендарната поетеса, че склони да разкаже на читателите на „Уикенд“ за огромните трудности, с които се сблъска семейството й. И се радваме, че самата Маргарита намира в себе си сили да се държи и да бъде опора за близките си в края на най-тежката година от живота си.

- Г-жо Петкова, какви са настоящите ви ангажименти?
- Ангажиментът, който стои на първо място при мен винаги откакто съм станала родител, е към децата ми. След трагедията - загубата на дъщеря ми Надежда, съм длъжна да бъда всеки ден опората, майката и бабата, която не се предава. Трябва да съм стожера на семейството, какъвто, в интерес на истината, винаги и съм била. Не се питам как и защо издържам, просто нещо вътре в мен сработва.

- С вас ли са синовете ви?
- Малкият ми син в момента е в Англия. Замина преди 3 години, за да помага на кака си. Имаше договор за 1 г. и впоследствие реши, че няма да го прекратява. Остана там, намери си и гадже. Засега не мисли да се връща. Аз не съм от майките, които искат децата им да са зашити за полите им. Всеки си има път, а синът ми в Англия се чувства добре и работи по специалността си - строителен инженер.

- А децата на Надежда - вашите внуци, често ли ги виждате?
- Вече не. И двамата са в Англия. Правата по закон се падат на живия родител. Баща им живее във Великобритания. Въпреки, че внукът ми е вече пълнолетен, реши да отиде там, където има по-добра работа. Внучката е на 11. Ходи на училище и няма как да се виждаме често. През лятото ще си дойдат и ще сме заедно или пък аз ще пътувам евентуално до Лондон. Бащата на децата и Надежда бяха разведени, но не сме в лоши отношения.

- В какви отношения сте с втория съпруг на дъщеря ви?
- В прекрасни! Възхитена съм от това момче. Според английските лекари негова е заслугата дъщеря ми да живее толкова много, след като беше диагностицирана. През цялото време беше до нея. Искрено се надявам да си стъпи на краката, колкото се може по-скоро, защото мъката е голяма, но животът продължава.

- Надежда ли настоя да сключат църковен брак дни преди да почине?
- Имаха граждански брак, но дъщеря ми държеше да бъдат свързани и пред Бог. Венчаха се на 15 май, а тя си отиде на 9 юни. Изпълнихме нейната молба и желание за църковен брак. Преди това с първия си съпруг не е имала такъв. Богдана Карадочева е кръстница на дъщеря ми и внука. Двамата със Стефан Димитров присъстваха на венчавката, но свидетели бяха приятели на Надежда.

- Трудно ли ви беше да продължите напред след загубата на детето си?
- Ако не оцеляваме, човешкият род ще се затрие. Аз съм силна и го осъзнавам. Когато се случи най-лошото с дъщеря ми, един приятел ми каза да внимавам да не рухна. Отвърнах му: „Не, ние от семейството ми не рухваме! Като скала съм, мога да бъда взривена само отвътре - от сърцето си. В някакъв момент то ще се пръсне. Но ще рухна красиво.”. Опитвам се да хващам за работата си най вече. Не отказвам ангажименти, пътувам из страната често. Държа се.

- Обикновено хората се затварят в болката си и избягват да говорят за онова, което им я е причинило…
- Аз говоря на тази тема. Кончината на Надежда е нещо, което се е случило. То не може да бъде подминато. Старая се спокойно да казвам: „Дъщеря ми умря”. Това не е, защото съм бездушна. Да си остана вкъщи, да се завия през глава и да страдам, от което да страдат и всичките ми близки ли? Просто нямам това право!

- Последната ви среща с Надежда преди да издъхне?
- Държах й ръката до последно. Бях в тях, отиде си тук. В турската болница се оказа, че са правени повече вливки от това, което ни дадоха като оферта. По оферта бяха 3, след това втора операция. А направиха 14, като последната беше жестока - с изгаряния на всички лигавици. Надежда не можеше да се храни дори.

- Защо са постъпили така?
- Не мога да кажа. Може би, защото парите бяха на привършване... В никакъв случай не съм майка, която иска да обвинява лекарите. Благодарна съм на много от тях, но това стечение на обстоятелствата... Когато парите бяха вече на привършване, изведнъж беше направена вливка, която срина Надежда. Тъй като лекар срещу лекар няма право да свидетелства и да оспорва решенията му, съм безсилна. Такива неща се пишат в тефтера на онзи, който ги е сторил, и всеки накрая си плаща вересията! Няма логика, но постъпиха така с вливките в Турция. Надежда се срина и именно затова не се стигна до втората операция, която от болницата ни гарантираха, че ще я спаси. Още в началото бяха гарантирали и това е и причината дъщеря ми и зет ми да изберат именно турската оферта, а не предложенията на клиники в Германия и САЩ. В Турция бяха дали пълна гаранция, че ще се отстрани частта на черния дроб с разсейките и всичко ще е наред. Не съм лекар, но в цялата история има гнили неща. Лечението, което беше проведено в южната ни съседка като медикаменти и вливки, тук се извършва безплатно. На нас обаче никой не ни го предложи това.

- Защо?
- Дъщеря ми и мъжът й отидоха в българския филиал на турската болница - бившата „Токуда”, и там моментално ги свързаха с официална представителка, която бързо изпрати документи за заминаване. Чрез тази жена се уреждаха пътуванията като дати. Може би нашата вина е, че в семейството си нямаме хора, завършили медицина и право, та да знаем как се действа в такива случаи. Накрая се оказа, че изобщо не е съставена задължителна онкокомисия. Дори и тук, когато дъщеря ми беше приета в бившата „Токуда”, нямаше заключение на такава комисия. Зет ми с безкрайни мъки и почти със скандали успя да изиска от турската страна епикризи, защото и това не бе давано… Говоря не от позицията на обидена майка, а за да знаят хората, какво стана. Има, разбира се, и много доволни пациенти от Турция, които са се излекували под грижата на лекарите.

- Вие разправяла ли сте се с персонала или ръководството на бившата „Токуда”, която сега е турска болница и носи друго име?
- Влязох в конфликт с ръководството, който изгладихме към онзи момент. Там се бяха случвали недопустими от медицинска гледна точка неща. Като бяха приели Надежда в болницата, от страна на медицински персонал имаше реплики от рода на: „Сега не мога да ти включа системата, защото е вече тъмно!”, „Нали имаш мокри кърпички, притискай, след като извадя абоката!”. Дъщеря ми плачеше и казваше: „Мамо, ти знаеш ли какво е там?!”. Мъжът й Иван беше през цялото време до нея и й помагаше, но тя е видяла в болницата други хора, на които сутрин се е слагала пластмасова чаша с чай, а нямало кой да им я подаде да я изпият. Ходих след това и изяснихме въпроса с директорката. Дори от турска страна беше дошъл един господин, който се съгласи, че е недопустимо такова отношение. Заяви, че виновните ще бъдат наказани. Дебело подчертавам, че Надежда си е платила здравноосигурителните вноски в България, макар, че и в Англия си е плащала абсолютно всичко. Ако не ме лъже паметта, от 1945 г. между Англия и България има сключен договор за медицинско сътрудничество при належащи случаи. У нас не й беше предоставено това, което й се полагаше като безплатно лечение. За всичко си плащаше. Доста българи отделиха от залъка си, за да внесат пари по сметката за лечението на Надежда.

- Каква беше сумата, събрана за лечението?
- Всички документи и фактури ги качихме, за да могат онези, които са помогнали, да видят, къде отиват парите им. 78 000 евро беше офертата на турската болница. Събраха се над 30 000 от хора, имаше и анонимни дарители.

- Последното желание на дъщеря ви?
- Да съм такава, каквато съм. Искаше да продължа да не плача, да продължавам напред и да съм опора на всички, както винаги. Спазвам желанието й.

- Бащата на Надежда присъства ли на погребението й?
- Да, присъства и той й, и леля й – бившата ми етърва. Много мило, че дойдоха и децата от бившите бракове на баща й. Едната долетя от Италия, другата от Чехия, оставяйки там малко бебе. Дойдоха да се простят с Надя.

- Изпращате много трудна година...
- Изобщо не беше лека годината. Така е от 2016-а, когато диагностицираха Надежда с рак. От тогава до сега съм бореща се. През 2019 г. трябваше да се събера малко повече и да се боря с по-вдигнат гард.

- Плановете ви за Коледа и Нова година?
- Ще бъда с големия ми син, който е при мен. Той беше неотлъчно до мен, и когато си отиде сестра му, пое много от моята тежест. Дори и сега не говорим по този въпрос. Той като мен умее да се събира тогава, когато всички смятат, че ще рухнат и припаднат. Мен от много млада ми тръгна да погребвам скъпи хора. По принцип не ходя на гробища, не изпращам – правя го само за членове на семейството. Изпратила съм баба си, а през 2006-а - баща ми, което доста ме разклати. Сега и дъщеря си... Иначе избягвам да гледам хора в ковчег.

- Майка ви как е?
- На 86 години е. Дълго крихме от нея диагнозата на дъщеря ми, никой от нас не се осмеляваше да й каже. Накрая й споделих, защото се разбра за заболяването на Надежда и майка ми щеше да научи от другаде. Просто един ден вдигнах телефона и й казах: „Виж какво, ти цял живот си ни била опора на мен, сестра ми и децата ни, искам и сега да бъдеш. Трябва да си скалата, на която да се опрем, защото Надя е болна от рак! Много те моля без сълзи, охкане и тръшкане! Борим се и това е!”. Според мен нещата трябва да се изричат направо. Майка ми се стегна. Опирам се на нея и тя на мен, крепим се взаимно. Когато изговарям така нещата, разбирам, че няма да стане ясно на доста хора, но аз и не им пожелавам да разберат какво е. На никого, дори на най-големия си враг не го пожелавам.

- Прибягнахме ли до успокоителни в трудните моменти?
- Не, не прибягвам до такива неща дори и в най-трудните моменти. Човек трябва да има сили сам да се бори. Да, държах ръката на Надежда, когато си отиде. Изгоних всички от стаята, за да се прости мъжът й с нея.

- Загубата на дъщеря ви отрази ли се на здравето ви?
- Държа се. Аз съм скала, макар и да имам своите хронични заболявания. Диабетичка съм, инсулинозависима от години. Спогаждаме се с моя диабет, сприятелихме се и си живеем добре. Ходя редовно на лекар. 97% ми е инвалидизацията, но това не ми пречи да ходя на театър, на концерти, на опера, на срещи с читатели. Последно бях в Габрово и Севлиево. С живота не се гледаме под вежди, но се гледаме строго и разбиращи се един друг.

- Какъв е размерът на пенсията ви? Какви са привилегиите ви от държавата за това, че сте Маргарита Петкова?
- Взимам 250 лева. От държавата нищо не съм получила. Апартамента съм си го купила, децата съм си ги отгледала. Да, получавала съм детски надбавки до един момент. За пенсията съм работила години наред. Инвалидните ми ги отрязаха. Трябва да се оженя за финансист, лекар и юрист, за да съм наясно с всичко (смее се). Не съм от тези, който казват, че няма държава. Има, но нямаме държавници... Онези, които са в парламента, незнайно защо търкат пейките му.

- С Богдана Карадочева работите ли върху нови песни?
- Да, работим. Богдана иска да издаде нов албум. Това, че го отлагаме във времето, е подсказка от горе, че имаме още време.

- Какви са целите ви за 2020 г.?
- Не си записвам целите. А и моите не са само за година напред. Просто трябва да съумея да не мръдна от мястото си, да стоя така, както цял живот. Може би ще издам още една книга, но това не е план и цел. Искам да имам работа.

- Останаха ли ви пороци?
- Пуша електронна цигара от години. Пия безалкохолна бира, но наблягам на третия порок. Откакто ми откриха диабета, не съм консумирала твърд алкохол. Навремето имаше много купони, а дори и сега не се лишавам от тях. За мен никога цигарите и пиенето не са били нещото, което прави веселбата. И на чаша вода съм се забавлявала много.

- Мъжът до вас...
- Максим си е мъжът до мен. Явно двамата имаме кармична връзка. В която и точка на света да се намира някой от нас, знаем, че се имаме. Не сме всеки ден заедно, за да не си омръзваме.

- За какво сте скандална днес?
- Ето днес например съм скандална с това, че дъщеря ми е умряла, а аз пиша любовни стихотворения. Как не ме е срам?! Пускам си материали в социалната мрежа, пиша за един сайт... Моята скръб ще зарадва само и единствено враговете ми, а аз на тях не обичам да им нося радост.