Кеворк съсипа медийните копелдаци: Тъкър Карлсън направи велико интервю с Владимир Путин

Интересен ми беше Тъкър Карлсън. С Путин винаги ще се намери някой да се занимава, той има достатъчно могъщи противници у нас – разни медийни пеперуди, ренегати, посткомунистически копелдаци, нискочели тарикати, които оставиха съвсем без душа „дясното“, всякакви други екземпляри – майстори на политическото курваруване. Да си се оправят.

Карлсън си свърши работата. За по-младите читатели на „Уикенд“ трябва да поясня, че имах шанса да направя някои, ако не и повечето от най-знаменитите интервюта на последните близо петдесетина години. Този занаят ми е ясен, макар че човек все може да открие нещо ново за него. Сега интервюта прави всяка силиконова цица. Разговорния жанр го изтърбушиха всякакви случайници, най-вече тия с гръбнаците от желе. И някои от тях също измрънкаха нещо срещу интервюто на Карлсън.

Българското отричане е нещо садистично.

През последните години журналистическата „колегия“ постепенно бе превърната в някаква безволева пасмина. И тя тъй и не посмя дори да изскимти, когато репортерите ги възвеличиха като „мисирки“ - а на тях това май дори им хареса, някак приласкани се почувстваха. Само малцина от занаята още не са се предали, около петдесетина души - „Ротата на смъртниците - все още не успяват да ги подчинят или поне да им запушат устите и сетне да ги отведат нанякъде. Но и това ще се случи, неизбежно е.

И тогава ще започне новата ера – на малеби журналистиката.

Карлсън направи добро интервю. Според една рошава гарга, която се самообгрижва от години за медиен експерт, това не било „журналистика“. Разбира се, че не е – за гаргата журналистика е Памперсът, който трябва да почиства вечно засрания задник на Властта.

Когато застанеш срещу човек като Путин, трябва да си наясно, че той знае всичко за теб. И номерът е ти да научиш нещо ново за него и то по възможно най-ненатрапчив начин, а не да се охрабряваш комично – тогава интервю няма да има, най-много да те изхвърлят през някоя от кулите на Кремъл. Впрочем, Путин подметна по някое време, че Карлсън е кандидатствал за ЦРУ, но не го приели. „Трябва да благодарите на Бог, че не са ви завели там“ – добави Путин.

След интервюто Карлсън призна, че от три години се опитвал да го направи, но – цитат - „усилията му са били осуетявани от американските разузнавателни служби, които шпионирали текстовите му съобщения и ги предоставяли на „Ню Йорк Таймс”, провокирайки по този начин руските власти да отменят интервюто“. Ето такива игрички са се въртели около Карлсън. 

Той се справи много добре. Още с първия си въпрос получи известно предимство – усъмни се в едно по-раншно твърдение на Путин, той пък очевидно се подразни и не скри това: „Ток шоу ли ще правим или сериозен разговор?“. И сетне се потопи в един продължителен монолог. Карлсън пък разумно отстъпи инициативата.

Едно отклонение, мисля, че е любопитно. Едно от най-знаменитите ми интервюта е това със съветския/украински академик Амосов. То бе излъчено на 25 декември 1988 г., почти година преди „Промяната“ и имаше такъв ефект, че донякъде изми десетилетния срам на държавната телевизия, която подгъзуваща сляпо/предано на Комунистическата партия.

Тогава Амосов обруга един от свещените скрижали на марксизма/ленинизма – „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“, направо го съсече като със сатър. А вестниците „Правда“ и  „Работническо дело“, органите на КПСС и БКП, все още излизаха под този девиз, „Империята на Злото“ изглеждаше непокътната.  Това си беше истинско  покушение  – то е все едно някой днес да отиде и да изчегърка надписа „Съединението прави силата“ от фасадата на Народното събрание, и дори  това е нищо в сравнение с отричането на онзи свещен лозунг.

Не очаквах такъв отговор – независимо от по-късните подозрения, че сме се наговорили с Амосов. По едно време му казах, че съм гледал филм за него по съветската телевизия и съм мярнал някакъв лозунг в кабинета му.

„В моя кабинет няма лозунги“ – отвърна Амосов.

„Или може би е бил в кабинета на някой от подчинените ви?“ – продължих да настоявам.

„Мисля, че и там няма“ – рече Амосов.

„Няма ли някъде в института ви?“ 

„Е, може да е висял в някоя зала“ – взе да се ядосва академикът.

Този диалог изглежда напълно безопасен, но ще видите докъде доведе той. Тогава попитах: „Кой от популярните лозунги е бил най-неприемлив за вас?“ – и бомбата гръмна.

Отговорът на Амосов: „Мисля, че най-неприемлив лозунг за мен беше: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ Тъй като митът, че именно на пролетариата са свойствени всички високи морални качества, не се потвърди в практиката“.

Готово. Случи се.

Но още след първия му отговор, интуицията ме поведе и знаех, че ще стигнем до нещо скандално. То така и стана – невиждана медийна бомба в целия Източен блок, без никакво преувеличение.

Когато Путин поиска в 30 секунди да поясни историята на Русия и Украйна, Карлсън инстинктивно разбра, че това ще отнеме далеч повече време, със сигурност е преценил и ползата от предстоящата продължителна разходка из Историята. Затова и рядко прекъсваше събеседника си – но с въпроси, които бяха достатъчно предизвикателни.

Например: „Не е скучно това, което казвате, просто не съм сигурен колко е уместно?“; „Защо не доказахте през първите си 22 години като президент, че Украйна не е истинска държава?“; „Казахте ли на Виктор Орбан, че може да получи част от Украйна?”; „Как можете да унищожите една идеология в държава, която не контролирате?“ (за денацификацията). И още: „Как може лидерът на държава, която убива, да е християнин, как съгласувате това със себе си?“ – един въпрос с остротата на кинжал.

„Остави го да сбърка“ – така казвам за такива случаи, - остави го сам да се удави в монолога, обсебеният от словохотливостта си ще допусне някакви грешки, това е неизбежно. Така вероятно се е получило и при някои факти, които Путин поднесе.

Но Карлсън  нямаше и друг избор. Само нашите тахтаби си представят как яростно прекъсват и опровергават Путин, дори някой обръща масата върху него – така излиза от коментарите им сега. И настояват да им повярваме, макар че сме свидетели как тиквеници от различен калибър непрекъснато минават на конвейер през телевизиите ни, съвсем необезпокоявани, а въпросните храбреци винаги са готови с памперсите.

В нашия занаят трябва непрекъснато да си казваш, че работиш за Времето, че си чирак на Паметта.

Карлсън това и направи: остави руският цар да говори. За добронамерения, но и разсъдлив „обикновен“ зрител сигурно е било интересно да научи, какво е отношението му към Ленин; към разпадането на Съветския съюз, което, всъщност е инициирано от руското ръководство – Путин призна, че не разбира какво го е мотивирало тогава, освен вярата, че цивилизованият Запад ще приеме това като покана за сътрудничество и асоцииране.

И още: за обещанието, че НАТО няма да се разширява на Изток, но въпреки това име пет вълни на разширяване; за предложението САЩ, Русия и Европа да създадат съвместно система за противоракетна отбрана. И, най-вече, как излъгаха с услугите на Горбачов Съветската империя. Впрочем, Путин не спомена името на Горбачов – но беше пределно ясно кого има предвид.

Имам едно забележително, по собствените му признания, интервю с Горбачов. Продължават да го гледат в Мрежата – и продължават да го ругаят. Интересно е да се анализира отношението на нашата публика към двете интервюта – с Путин и с Горбачов. Но тахтабите няма да имат куража да го направят.

От тези стотици милиони души, които са проследили интервюто на Карлсън, никой, който е с целия си, не е очаквал той да се надругава с Путин - освен нашите перушани. Те са си такива: опикано врабче се ежи срещу пастта на крокодил.

Странно е, че авторитетна медия като Би Би Си твърди, че интервюто на Карлсън било „удобно“. То никак не беше удобно, включително и за англичаните, особено след припомнянето, че Борис Джонсън е настоявал украинците да не преговарят и кланицата да продължава. И той като Тони Блеър, късният миротворец. Ами, ролята на гарантите на Минските споразумения – тя е не по-малко позорна.

Впрочем, в нашите разправии с Македония гарант за коректно отношение на скопяни към историческите факти е френският президент Макрон. Той обаче отдавна е забравил това си задължение.

Трябва да се гледат пределно внимателно подобни интервюта – понякога те се превръщат във Вестители на Съдбата.

Такова провиждане имаше в интервюто ми с Ванче Михайлов - то си остана първо и единствено, взето е на 23 май 1990 година в Рим и е излъчено във „Всяка неделя“ на 24 юни и на 1 юли същата година.

Думи на Ванче:

К.К.: Доволен ли сте от това, което постигнахте?

В.М.: Щом в Македония българщината, българското не царува, бих казал, че не ми се спи като помисля по това. Толкова жертви, България три войни води и пр., и пр., и дотам дойдоха работите, че да не можеш сега в Скопие ти да кажеш, че си българин свободно...“.

Ванче ни каза това още през 1990 г. – 32 години преди да ни натирят от Македония окончателно. Но кой да го чуе. Нашите глухари направиха друго – затичаха се първи да признаят Македония.

Първите ни хора отказаха да чуят предупрежденията на Ванче за коварството на скопяни – в най-важните моменти ушите на властниците ни все се оказват непочистени.

Българската публика, в голямата си част, е трезвомислеща – за нея е изключително важно да научи какво предлага Бъдещето, според Путин.

Той е обсебен обаче повече от въпроса „Откъде дойде Украйна?“(това са негови думи). Това малко интересува Запада. Но ясен отговор на въпроса накъде се е запътила Украйна също липсва. Путин само уточни, че войната е започнала в 2014 година.

Нито един факт от интервюто, отнасящ се до наши дни, не може да бъде лесно опроверган.

Злото е съвсем отделен въпрос - някой го е продуцирал преди години, удобно и изгодно за себе си, така поне така се е надявал. Но Злото си е зло - то няма оправдание, а много често има и няколко бащи.

КЕВОРК КЕВОРКЯН, специално за „Уикенд”