Спомняте ли си Илия Караиванов, останал като най-автентичният образ на Дякона Левски в българското кино? Един от най-красивите български театрали за съжаление ни напусна в мразовития 4 януари на 2009-а, само три месеца след като отпразнува своя 60-годишен юбилей. Но погледнато иначе може ли един актьор да иска нещо повече от това – публиката да го запомни млад и красив?
От архива на режисьорката Магда Каменова, доайен на Телевизионния театър по БНТ, излязоха уникални и неизвестни досега снимки на екранния Апостол на свободата.
„Илия Караиванов беше страшно суетен. По време на снимките на „Смъртта на търговския пътник” на Артър Милър под моя режисура, този прекрасен актьор, който си отиде толкова рано, все се гласеше: „Не искам тази страна да ми снимате, искам от тука - близкия план! Тази страна не ми е хубава!”.
Пак там имахме един много мил и в същото време много драматичен инцидент между неко и Георги Калоянчев, който му даде много добър урок. Участваха още Леда Тасева младите тогава Анета Сотирова и Георги Кадурин. И както си седеше мирно, Илия ми казва: „Г-жо Каменова, защо през цялото време се занимавате със старите актьори, а на нас, младите, не обръщате никакво внимание?”. Докато се сетя как да се оправдая, Калата се надигна от един стол, започна да пристъпва и да вика: „Кои са стари актьори, бе? Аз ли съм стар? Магда, давай камера, снимаме!”.
Илия трябваше да се разплаче и да му каже: „Тате, ти даде чорапите на мама на любовницата”, в чиято роля беше Анета. Калата, когото знаехме като сатиричен актьор, а не драматичен, влизаше за секунди в ролята. Правеше я виртуозно и се разплакваше, а ние стояхме като треснати – как е възможно това?
Илия го гледа втрещен и казва: „Ама как така снимаме, аз не съм готов!”. „А така ли бе, а аз как съм готов? Какво чакаш бе, давай си репликите!”, гневи се Калоянчев, а Караиванов отговаря вече съвсем смутен: „Ама как можете така без репетиции, от раз?”. „Ами мога!”. Така завърши този скандал и Калата каза „Край на снимките!”. На другия ден все едно нищо не беше се случвало”.
След тази случка Илия Караиванов си взима поука, а с колегите си се държи уважително. Никой не може да отрече таланта му. Публиката завинаги ще го помни с ролите му във филмите „Смъртта може да почака”, „Голямото нощно къпане”, „Адаптация”, „Бой последен” „Апостолите” и „Обратно към небето”, както и с театралните му превъплъщения в „Преспанските камбани”, „Солунските съзаклятници” и много други.
През 1988 г. играе Дякона в пиесата „Левски” на Васил Мирчовски под режисурата на Герда Луканова. И досега в архивите могат да се открият вестникарски статии, в които пише: „За пръв път след „Демонът на империята” се появи актьор, който покрива на сто процента представата на всеки българин за националния ни герой”. И въпреки че Илия Караиванов вече не е сред нас, за мнозина той завинаги ще остане „най-убедителният изпълнител на образа на Апостола”. Особено, ако човек го съпостави с неубедителния Веселин Плачков...
Не е тайна, че между Караиванов и неговия адаш Илия Добрев, който също се превъплъти в Дякона Левски, до последно са прехвърчат искри. Не могат „да си поделят” първенството кой по-добре е „изваял” ролята на великия българин. Феновете на Добрев са предимно хора от гилдията, докато редовите зрители и най-вече зрителки спонтанно отдават предпочитанията си на Караиванов. Той се доближава максимално до визуалния образ на Апостола – със сини очи и червеникаво-тъмноруса коса. Генетиката явно си е казала думата, защото красивият актьор е далечен потомък на роднини на Васил Левски.
За жалост след настъпването на „нежната революция” магнетичният актьор става жертва на любовта си към чашката и депресията, свързана с тотална липса на ангажименти. Роденият в Бургас екскадър на „Сълза и смях” не можел да се примири и с критиките на една от последните постановки с негово участие – „Солунските съзаклятници”, написана специално от някогашния драматург на театъра Георги Данаилов римейк на култовата му пиеса, поставена преди 20 години. В Интернет-форумите, пък и в някои по-разкрепостени издания спектакълът е посечен с определенията „пълна скука”, „изваден от нафталина” и „училищно театро от началото на миналия век”. Всички критикари го сравняват с „Хъшове” на Морфов – „една истинска модерна постановка”. Въпреки това „Съзаклятниците” гостуват в Скопие, където местната преса по обясними причини е доста по-благосклонна в оценките си.
Една от най-запомнящите се роли на покойния Караиванов в киното е във филма „Софийска история” по едноименната повест на Любен Станев.
Когато излиза преди повече от 30 години, ретроградно настроените критици я посрещат на нож. Заклеймена е на специално свикано събрание на СБП като „дребнотемие” и „сив поток”. Но читателите и част от кинаджиите я посрещат с овации. В книжарниците книгата се разграбва като топъл хляб. Въло Радев оглавява „опашката” на желаещите да я филмират режисьори. Часът на „Софийска история” обаче удря чак след промените. С екранното пресъздаване на повестта се нагърбва дъщерята на писателя – Надя Станева, млад и обещаващ режисьор от Студията за игрални филми. За главния герой – красавеца Ликов, е поканен Илия Караиванов.
Във филма за любовта му се състезават две жени, а когато отново започнаха да се правят съвременни български филми, Илия Караиванов вече трябваше да играе не съблазнител, а сърдито старче.
Като горд човек Илия не тръгва да се моли на режисьори и продуценти за участия. Страда, че младите изобщо не го познават. Принуден е да се пенсионира, а още бил пълен със сили, иска да играе, да се чувства част от съсловието. Липсват му аплодисментите и общуването с колегите. Метлата на промените, както много от колегите му, помита и него.
