„Приятно ми е, Виктор” – младият мъж подава ръка и леко се усмихва, въпреки че очите му са натежали. Срещаме се с него дни след внезапната смърт на проф. Юлиан Вучков. Виктор е човека, който е с него в последните минути от живота му. Той вика докторите в дома на професора, помага му да го качат в линейката. Минути по-късно интелектуалеца издъхва, пише "Уикенд".
38-годишният мъж, който се грижеше за домакинството на телевизионната легенда през последните месеци от живота му, е в тотален шок след загубата на своя покровител. Близо 40 дни след кончината на човека, който не цепеше басма никому, Виктор не крие, че не може да си намери място от душевната болка, нито да спи спокойно. Всяка вечер минавал покрай дома на професора, отправял поглед към тъмните прозорци и сърцето му се свивало все по-силно и по-силно.
„Сънувах го как лежи на кревата си в спалнята, по тениска и чорапи. Махна с ръка и почна да говори, че една докторка идва да го преглежда. Била влязла през стената на стаята му. Рече ми: „Вико, тези лекари пак идват да ми слагат системи”. Събудих се много разстроен, плувнал в пот”, разказва Виктор.
Той болезнено изживява смъртта на Вучков. Усетил го като свой духовен баща, въпреки че общували едва от около половин година.
„Казваше, че между нас двамата има много общи неща. И той е изоставен от майка си като дете, а аз съм сирак – видял съм две и двеста. Дори съм спал по пейките в градинките, за да оцелея. Нямал съм пари за квартира, за храна. И двамата сме били в пансион. Професорът казваше, че също се е борил от дете за физическото си оцеляване, че е имал гладни дни. За него се е грижила баба му Иринка – единствената, която го наричала „слънчице”. В последно време държеше да се храним заедно. Наблюдаваше ме, докато ям и после заключаваше с усмивка:
„Вико, ние с теб дори се храним по един и същи начин. Ние ядем лакомо, бързаме, бързи сме като зайци! Ние сме лакомници, бе!”. Вероятно това е от бедните и гладни години.
Веднъж преядохме със солети. Седяхме на пейка край Народния театър „Иван Вазов”. Професорът беше в настроение. Пееше неаполитанската песен „Санта Лучия”, като се опитваше да подражава на Андреа Бочели. Искаше да му припявам, но накрая все той да завърши с гръмогласно „Санта Лучия, санта Мария”. Вдигаше ръка към небето. Казваше, че не е пял от смъртта на приятелката си Диана, за която почти всяка вечер ми говореше. Наистина безрезервно я обичаше...
Пяхме „Санта Лучия” и ядяхме солети. Беше хубаво, защото Вучков беше над материалните неща. И за съм такъв, но за разлика от него съм силно набожен. Единствено ме е яд, че не успях да го накарам да повярва истински в Бог”, споделя опечаленият Виктор пред репортер на „Уикенд”.
Издава, че си търси работа – каквато и да е, защото след внезапната кончина на водещия на „Времена и нрави” справянето с битовизмите на живота му идва нанагорно. От 11 години насам той припечелвал някой лев, грижейки се за чистотата в Руската църква в София. Сред задълженията му там влизало да прави уборка на градинката и да гори листчетата с желания, които миряните оставяли на гроба на свети Серафим. Това ставало на специално място, където Виктор изсипвал седмично по три огромни чувала с писмени желания, а после драсвал клечката. Вярвало се, че както тялото се кремира и душата отива при Бог, така и изгорените листчета ще се превърнат в пепел, но посланията ще литнат към Твореца.
Виктор можел да се справя и със строителство. Имал опит по строежи, но предимно като довършителни ремонтни работи. От по-възрастни майстори се научил да реди фаянс, да сменя кранчета на мивки, душове, брави. Опит имал и в боядисването с латекс, но в този бранш конкуренцията била голяма, защото доста народ се натискал да върти мечето. За това се надявал на подкрепата на приятели, които да го ангажират при нужда.
Хонорарът, който получавал от професор Вучков бил различен – завесело от нещата, които имал да върши за деня. Приемал каквото прочутият критик решил да даде и никога не се пазарял за пари. Така Юлиан му давал по 10-20 лева, отделно за пазар, когато се налагало да купуват перилни препарати, сапуни или храна. В последно време настоявал да идва всеки ден в дома му, за да си говорят и да се разхождат. Опитвал се да му помага, разпитвал свои приятели не се ли нуждаят от ремонт, за да им го препоръча. Хората обаче живели скромно и малцина подхващали колосални ремонти – предимно граждани, които са на голям зор.
Виктор намирал винаги начин да оцелее, защото имал опит от живеенето по улиците и спането под открито небе. Бил благодарен на съдбата, защото на този етап от живота си имал квартира в центъра на столицата, осигурена му от бизнес дама с голямо сърце. Същата го запознала и с професора, с идеята, че двамата ще си бъдат взаимно полезни.
„Професорът през ден ме пращаше в аптеката да му вземам разни лекарства. Аптекарката ми се чудеше, че толкова време се задържах при него. Казваше, че и други хора са се пробвали да бъдат асистенти на Вучков, но след ден-два си тръгвали, защото имал сприхав нрав, често ги хокал, бил вечно недоволен. На мен ми е подвиквал само два или три пъти. Не му се сърдя, защото всеки човек си изпуска нервите. А и знам, че не е от лошо – просто такъв му беше характера. Премълчавал съм. За това до последно бяхме приятели и мога да кажа, че на него много му се живееше”, казва Виктор.
Според младия мъж Юлиан бил в почти перфектно здраве. Кръвното му било в нормални граници, единствено болежките в краката му били сериозни.
„Хем пише лекарства, хем твърдеше, че е здрав. Последния месец лекарите го бяха надупчили на няколко места – инжекция до инжекция, вливаха му системи. А на него никак не му харесваше, че му слагат абокат. Беше свикнал непрекъснато да работи, да си води денонощно записки и да оцветява мислите си върху листове с различни цветове от фулмастери. Докато беше на системи нямаше как да пише и това също го дразнеше. Диктуваше и на мен, но се изнервяше, че пиша бавно. Хич не ги харесваше тези маркучета, инжекции, вливания. Веднъж много смело се изказа в ефир. Разпалено отсече, че е здрав и ако нещо се случи с живота му, ще е по политически причини. Думите му породиха спекулации, че може да е убит. Не е така, разбира се.Зрителите продължават да му вярват безрезервно и мисля, че ще липсва дълго време на хората – такава личност рядко се ражда”, издава Виктор, с когото професорът изкара последните месеци от живота си.
След като Юлиан Вучков умира внезапно, Виктор се запознава с брат му Михаил Петров. Именно на него предава ключовете за апартамента на професора. Двамата приемат заедно съболезнованията на погребението на Юлиан. Виктор определя родственика на Вучков като „възпитан и ерудиран човек, внимателен”. Не иска да взима становище за войната между тях, продължила с десетилетия. „Професорът беше наистина труден характер, явно са имали сложни отношения в миналото, пренесени и в настоящето”.
