Проф. Калин Янакиев: „Бате Бойко” си отива заедно с олигарсите си

Много неща за състоялите се миналата неделя парламентарни избори у нас вече бяха казани – някои обаче недостатъчно ясно, други с (умишлено) манипулативна интерпретация.

Ето защо тук ще се опитам да ги формулирам така, както ги виждам аз.

Първо за случилото се.

Всъщност стана ясно, че протестът от лятото на миналата година, който повечето казионни журналисти и свързани с довчерашната власт „политически наблюдатели“ обявиха за безславно изтощил се, а енергията му – за „изтекла между пръстите“ на участвалите в него, в края на краищата е произвел нещо трайно и решаващо – развенчал е „магията бате Бойко“, внедрил е нетърпимост към народняшко-популисткия му политически стил.

Нека се забележи, че същото онова, което години наред предизвикваше „народния респект“ от „майсторлъка“ на вечно успяващия да побеждава и оцелява премиер в последните месеци започна да разсмива, а постепенно и да гневи големи маси хора.

Хвалбите с „успехите“, демонстрациите на „работата, работата, работата“ в последните месеци непоправимо започнаха да се възприемат по начин много сходен с онзи, с който преди 1989 г. се възприемаха прокламираните непрестанни завоевания на все по-„развитото ни социалистическо общество“, т. е. като… вятър и мъгла.

По-нататък: народняшкият популизъм и бабаитлък на премиера, именно след акциите на Христо Иванов през лятото вече не можеха да прикриват олигархичните зависимости на управляващата коалиция, а това пък хвърли силно унизяваща светлина върху корпулентния ѝ водач.

Блесна ярко и безличието на министрите и висшата му администрация. Но особено трайно се оказа раздразнението от процедурните „хватки“, с които Борисов наистина „удуши“ протестите, но дълбоко възмути онези, които им станаха свидетели: предложенията му за нова конституция, за Велико народно събрание, откровено извършените сделки с Марешки и ДПС за удължаване на живота на катастрофално непопулярното 44-о Народно събрание.

Всъщност кристализира нещо, което дежурните политически наблюдатели не успяха или не пожелаха да отчетат – да, физически изтощената енергия на летния протест се трансформира дълбинно в мълчалива (но отмъстителна) решимост за реванш за неуспялото лято и даже за разрушаване на цялостното статукво – не просто за детрониране на ГЕРБ, а – както стана ясно – и за развенчаване на казионната му опозиция (колкото и парадоксален да е този израз), за минимизиране на ролята на ДПС, за слагане на край на цяла „политическа ера“: тази на едновременната доминация на ГЕРБ, на дежурно „битите“ от него „комунисти“ и на вечно отблъскваните от разните „патриоти“ Доганови „турци“. Всичко това бе интериоризирано в националното „тяло“ именно като „статукво“, на което трябва да се сложи край.

И ето – в резултат заглавията след 4. ІV. гласящи „ГЕРБ остава първа политическа сила“ са – ще го кажа направо – най-безцеремонен фалшификат. Да, партията на Борисов спечели около 27% от гласовете на избирателите, но трите формации, които категорично заявиха като главна своя задача именно свалянето на ГЕРБ, взети заедно се озоваха в новия Парламент с цели 31-32% подкрепа.

Като се добавят към тях и подкрепилите БСП, общият вот, който може да бъде характеризиран именно като анти-ГЕРБ (защото това бе доминиращият мотив в него) възлиза на 46-47%. Партията на Борисов – нека си дадем сметка – остана без всякакъв съюзник в новото НС и същевременно с масивен, абсолютно незаобиколим противник, доколкото, каквито и да са специфичните цели на останалите четири партии, поне една от тях решително ги обединява: да не се допусне ново управление на ГЕРБ.

Ако следователно, трябва да формулирам накратко съществения (и очевиден) резултат от изборите миналата неделя, аз съвсем не бих го изразил с изречението „ГЕРБ остава първа политическа сила“, а с изречението „ГЕРБ (или ако се предпочита Б. Борисов) претърпя политическа кастрация“.

Политическа кастрация претърпя, ако си дадем сметка, и „вечният балансьор“ ДПС. Спечелените от него депутатски места не достигат, дори при желание, за да помогнат на Борисов да осъществи някаква схема за задържане на власт, а за анти-ГЕРБ блока, освен нежелани, те са и ненужни.

Ако преведем сега тези данни на езика на цифрите, нещата стават още по-изразителни, а политическата „кастрация“ на ГЕРБ още по-очевидна. Ще припомня, че на изборите за 44-ото НС през 2017 г. за ГЕРБ гласуваха 1 147 000 души, а заедно с гласувалите за „консервативните“ му патерици от Патриотичния фронт и олигархичната „Воля“, съвкупният про-ГЕРБ вот възлезе на 1 610 000 души.

В Парламента той имаше за опозиция БСП, за която гласа си бяха дали 955 000 души. За останалите тогава извън Парламента и явили се отделно ДСБ („Нова Република“) и „Да, България“ гласуваха 188 000 души. За сравнение: днес за ГЕРБ са гласували 820 000 души (т. е. партията е изгубила над 320 000 почитатели), а пожелалите ГЕРБ да слезе от властта възлизат на 1 015 000 души, без избирателите на БСП.

Питам още веднъж – как следва да се нарече тази картина: „хората оставиха ГЕРБ като първа политическа сила“ или „хората извършиха политическата кастрация на ГЕРБ“. Мисля, че отговорът е очевиден.

Аз обаче още веднъж ще подчертая, че вотът миналата неделя имаше и един по-дълбок и по-мащабен мотив от този ГЕРБ най-сетне да бъде свален от власт. И той бе да се тури край на цялата „ера на ГЕРБ-статуквото“, на цялата тази, очевидно опротивяла на хората и все по-гневяща ги десетилетна конфигурация: „биещият“ ГЕРБ, беззъбо зъбещата му се и епизодично, за кратко (както бе с кабинета „Орешарски“) заемаща мястото му БСП, олигархичната „патерица“ и на едните и на другите, ДПС и разнообразно „изгряващите“ и все по-конюнктурно „ояждащите“ се радикални „патриоти“ (Атака, ВМРО, ПФ и т. н.).

Самият факт, че за да осъществят този край на „ерата ГЕРБ“ хората избраха нови и даже политически неоформени, но „атрактивни“ политически субекти осезателно свидетелства за това. Сиреч волята на хората, кристализирала след уж „изтеклата между пръстите“ протестна енергия от лятото на 2020 г., поне на този етап е да се разчисти политическата сцена от едно вече десетилетно статукво, от една политическа (но не само политическа) олигархия, от една просташка и безпринципна политическа стилистика, чийто олицетворител в най-висока степен е именно Бойко Борисов.

И аз ще кажа, че който не си дава сметка за този, изявил се миналата неделя по-дълбок мотив на избирателите и продължава да съветва за някакъв „компромис“ между „системните“ и „новите“ партии в новоизлъчения Парламент, за някакво облягане на „богатия управленски опит“ на „старите“, не подозира до какъв взрив би могъл да доведе подобен „компромис“.

Второто, не по-малко съществено нещо, случило се след тези избори, е – бих го нарекъл – историческото декласиране на БСП, на „бившите комунисти“. Там е работата, че миналата неделя те не просто отпаднаха от първите две позиции (за които до вчера бяха просто „абонирани“) – те, ще го кажа смело – престанаха да бъдат политически полюс в страната.

Травматичният, от 1989 г. до днес „червен“ полюс, загина. Но ето защо оттук нататък един от най-отработените „трикове“ на Борисов: „гласувайте за нас (всички – и „гербаджии“, но и „стари сини“ и либерални „жълтопаветници“), за да не дойдат комунистите“, вече не работи. Всъщност, че не работи се видя с особена яркост именно миналата неделя.

Хората чисто и просто вече не гласуваха непременно (както до сега) и с оглед на БСП. Не внимаваха „да не дойдат комунистите“, ако свалим ГЕРБ; не гласуваха (непременно) и за БСП, щом сме против ГЕРБ.

Защо ли? Ами защото (и тъкмо това тази партия трябва да признае на бъдещите си форуми) тя не направи през десетилетието, в което комунистическият сантимент чисто генерационно напълно се изчерпи, абсолютно нищо, за да си намери нова и собствено нейна физиономия. Не забеляза, че за никого вече не е „лявата партия на България“.

Младите и ориентирали се в световните „ляво“ и „дясно“ българи много добре виждат вече, че тя няма нищо общо с европейския социализъм и дори с по-радикалния „културен марксизъм“.

Същевременно идейно все по-„импотентното“ ръководно тяло на БСП реши да интегрира в своя арсенал елементи от т. нар. „нов консерватизъм“ (тип Орбан и Качински) и с това по изключително глупав начин влезе в една и съща „писта“ с цяла тълпа от „нови консерватори“ („воеводски“-патриотични, снобски следовници на Джордан Питърсън и Бен Шапиро) като в разцветката ѝ малко по-ярко в сравнение с другите личаха само „евразийските“ цветове.

И ето: на тази „писта“ тя всъщност бе в най-уязвима позиция, защото не пожела да скъса и със сантиментите си към „Бузлуджа“, „антифашистката партизанска съпротива преди 1944 г.“ и т. п. архаизми – остави се да бъде стигматизирана като „партията на бившите комунисти“.

С тази абсолютно уродлива смесица от „идеи“ тя напълно изгуби възможност за „валенции“ както към „младите левичари“, така и към „новите националисти“. Останаха ѝ нейните „верни“ на около и над 70-годишна възраст. Според данните 40,2% от гласувалите миналата неделя за БСП са именно над 70-годишни, а между 60 и 69-годишни са 26%; за сравнение гласоподавателите ѝ между 30 и 39 години са 7,9%, а между 18 и 29 години едва 6%.

И тъй, ако ГЕРБ бяха политически кастрирани на 4.ІV. т. г., то БСП бе приета – от тази дата изглежда вече за постоянно – в политическия „старчески дом“, за да не пречи на „работния живот“ на останалите, намерили „трудово поприще“ за по-умереното или по-радикалното си левичарство в редиците било на партията на Слави, било в „Изправи се, мутри вън“, редом с Мая Манолова и Татяна Дончева.

Накрай, третото съществено нещо, което видяхме да се случва на изборите миналата неделя, и на което ще отделя тук по-малко внимание (и защото, признавам, съм политически пристрастен към него, и защото повече внимание ще му обърна другата седмица, когато ще се опитам да изложа проблемите, отворили се след тези избори) е декапсулацията на гражданската демократична общност (или на „градската десница“, както обайно я наричат).

Г-н досегашният премиер я визира в среднощното си изявление след вота като „онези, които взеха 9%“, с очевидната интенция да я омаловажи. Само че аз трябва да припомня, че практически всички социологически агенции ѝ даваха между 5,8 и 6,3%.

Което означава, че резултатът ѝ се оказа определено по-висок от т. нар. „статистическа грешка“, с която социолозите обикновено застраховат прогнозите си. Да, резултатът не е решаващо висок, но извършва две изключително важни неща, в които съм убеден. Първото е, че с този резултат бе преминат един психологически рубеж, който бих нарекъл излизане от ситуацията на политически маргиналитет.

Със спечелените (по-високи от очакваното) резултати тази общност вече не е политическо „гето“, не е „секта на жълтопаветниците“, а се преживява (при това и от приятелите и от неприятелите ѝ) като възродилата се отново „градска десница“ на прехода.

Казвам, че преминаването на този психологически рубеж – тази демаргинализация – има силен озониращ ефект, тъй като мнозина, които до миналата седмица, въпреки симпатиите си към тази общност, биха се поколебали да ѝ дадат гласа си, защото „това няма да има значение“, днес вече едва ли разсъждават така и значи са новородилият се (или възвърнат) потенциал за нарастването на политическата ѝ тежест, при това в близкото бъдеще.

Нека припомня, че през 2014 г. т. нар. „Реформаторски блок“ се яви незаобиколим фактор в съставянето на правителство и бе коалиционен партньор в управлението с 8,9%. Следователно 9,5% не са чак толкова малко колкото му се иска на г-н довчерашния премиер.

Нещо повече. Те са свидетелство за възмъжаването на една израствала през последните години нова генерация на „градската десница“; свидетелство за това, че тя успя да започне своя нов политически живот, напук на всички прокоби, че се е дисоциирала, престанала да съществува, отишла е в историята.

Дотук с оценките за случилото се. За да не изглеждам твърде оптимистичен, следващият път ще се спра на проблемите, изплували на повърхността след фактическото постигане на основната задача в тези избори – политическото „кастриране“ на ГЕРБ. А те никак не са малко и са доста сериозни.

Проф. Калин Янакиев за kultura.bg, заглавието е на Narod.bg