Приют за никаквици

Читатели ми писаха, че съм избързал с издаването на новата си книга „Великият Случайник“ – били сигурни, че ПростоКирчо тепърва ще ни смайва с фантасмагории и съмнителни бизнес начинания, досега свенливо прикривани от доскорошните му коалиционни партньори. И май ще се окажат прави. Тия дни научихме нещо, което може да бъде определено единствено като кристален идиотизъм.

Слави се разприказвал по собствената си телевизия и споделил някои срамни историйки от кухнята на четворната коалиция, на която той сложи кръст, стана неин гробар. Една от историйките наистина си я бива.

На коалиционен съвет, веднага след съставянето на кабинета му, ПростоКирчо буквално парализирал „партньорите“ си с едно налудно уточнение (цитат): „Когато говоря аз, все едно говори Лена Бориславова. И обратното, още по-важно: Когато говори Лена, все едно говоря аз. Тя е моето второ „аз“. Всичко е ясно, не е нужно нищо повече, за да сме сигурни, че момчето разполага с една специална лудост.

Тя не се е зародила, след като го нахендриха в премиерското кресло. Очевидно си е с него от доста време, вероятно е диктувала много от решенията му - и затова, дори да са крайно нелогични или направо опасни, той ги вижда като напълно приемливи. Такъв човек практически съществува в един паралелен свят, доста различен от реалния.

Ето, с няколко думи произвежда новата Людмила Живкова – и докато истинската беше само принцесата, която си чакаше реда, за да наследи Първия човек, тази на Кирчо е извисена направо до неговото „второ аз“ – ако приемем, че той е наясно със смисъла на думите, които използва.

Да речем, че е наясно. Тогава става още по-страшно: както се възпроизвежда посредством едно несретно момиче, толкова спонтанно утре той може да се провиди всякакъв. И няма да приеме ролята на някакъв Съзидател, отдаден на благородна кауза – и леко наивен, каквито са подобни хора.

Нещо като, като... - не се сещам в момента, на кого да го оприлича. Пречи ми „второто му аз“. То пък, както се оказа впоследствие, не е някаква кротка субстанция и поради тази причина в съзнанието ми изплуват имената все на злодеи, които се прикриват като хаховци.

В миналото някои крупни политици допускаха близо до себе си известни писатели/творци, дори живееха известно време насаме с тях – сещам се, дано не бъркам, че Чърчил се е „разкривал“ доста време пред Съмърсет Моам, Кастро се довери на Маркес – за един кратък портрет, също и на Оливър Стоун.

Аз пък бих искал да се скрия в някой долап в премиерския кабинет, докато Кирчо и тайфата му лапат любимата си пица – каквото видиш от долапа, отива направо като препоръчано писмо до Историята.

Но сега, доста по-отстранено, трябва да гадаем, какви са причините за раздвояването на кирчовото „аз“.

Че е лудост – лудост си е, чиста.

Но наднича ли отзад и нещо друго – понеже в българските ни работи, обикновено сакати, винаги се тътрузи и още нещо, още по-сакато. Накрая - нищо не е такова, каквото изглежда – този лаф стана масово популярен от „Туин Пийкс“.

През 1992 година, с помощта на приятел-банкер, помогнах на телевизията да купи този сериал и той имаше чудовищен успех. Лекето, което по онова време се правеше на директор на телевизията, щеше да получи апоплектичен удар – уж ме бяха разкарали, а пък аз им осигурих сериала, който беше подлудил целия свят.

Но лошото за въпросното леке предстоеше. Имаше едно специално условие, задължително за всички телевизии: след един от епизодите, когато публиката беше вече напълно пощуряла, излъчването на сериала се прекъсваше за една седмица, за да обезумеят зрителите окончателно – е, не чак дотам да си делят „аз“- ът с който им падне.

И какво направих в седемте дни на тази драматична пауза, замислена от митичния Дейвид Линч, който беше режисирал „Туин Пийкс“? Ами, издадох в огромен тираж двата романа, написани като „приложение“ към сериала – „Тайният дневник на Лора Палмър“ и „Автобиографията на специалния агент на ФБР Дейл Купър“ - това беше, поне по онова време, абсолютният рекорд в българското книгоиздаване (350 000 екземпляра).

Това се случи между 11 и 15 януари 1993-а - хората купуваха като луди книжките, за да научат, кой, по дяволите, е убил Лора Палмър. Отговорът, разбира се, липсваше както в сериала, така и в книжките.

Така де, нищо не е такова, каквото изглежда – гледаш го нищо и никакъв пицоядец, курсант от Харвардския супермаркет, обаче може да те защипе с „второто си аз“ – сякаш не е пришълец от канадския пущинак, ами той пък е „второто аз“ на самия Клавдий, онзи. Всичко му е позволено, че и повече от всичко.

Само си представете, как са се чувствали партньорите му – те го правят премиер, а той гледа на тях, сякаш са някакви буболечки. Корнелия скоро няма да забрави този кошмар, Тошко Йорданов сигурно си е счупил под масата и двата средни пръста.

А Христо Болшевишки е готов да бъде и седмото „аз“ на всеки, стига да му подхвърлят мъничко власт – за да има достъп до телевизиите и да каканиже едни и същи глупости за някаква „съдебна реформа“. Впрочем, колкото и да е спекулативна, тя е билета му към подаянията на „Америка за България“.

Направо ми е жал за американците, много са наивни тия клетници – дори не си представят, че, когато открито плащат на български министри и политици, ги подтикват да извършват неща, които едва щяха да бъдат толерирани от българските закони, ако те се спазваха както трябва.

Едно е, когато плащат на Разградския Мърдок – неговият случай е ясен: наливат му милиони, понеже изданията му били „пример за качествена журналистика и свобода на словото“. Пример са обаче и за нещо безподобно, вероятно в цялата световна журналистика: веднъж Мърдок, за да получи нужния му кредит, бил заложил вестниците си – барабар с редакционната им политика!

Съвсем друго е, когато шеф на българска партия и секретарката му, накъдрена като министър на правосъдието, се стараят да пригодят българското правосъдие към поръчките на чужда държава – и за това им плащат.

Да поясня, понеже не е изключено да има и неколцина тъпаци между читателите на този текст. Просто е: само си представете, че руска фондация плаща на Хр. Иванов и правосъдната министърка, за да рият с копита из българското правосъдие.

Досега да са ги обесили сто пъти.

Сега едно отклонение към едновремешните коалиционни партньори на ПростоКирчо. Забравете смаяните им физиономии, когато премиерът внезапно се раздвоява пред тях. Те заслужават да бъдат унижени доста по-сериозно – защото и те вероятно са се раздвоили, когато нашият Мюнхаузен се преправи в Берия и арестува бившия премиер ББ.

Направо казано – преправи се в един хайванин. А „партньорите“ му си премълчаха, преглътнаха и унижението да бъдат уведомени постфактум, и то със есемеси, за въпросната хайванщина. Ако някой е забравил, „хайван“/„хайванин“ означава животно.

Няма да е чудно, ако и тази скромна дума ви затруднява – така е, колкото повече се анимализира едно общество, толкова повече страни от думи, които отвеждат право към същността му. В случая ПростоКирчо се прояви като един ПростоХайванчо – и му се размина, въпреки че съдът прие за незаконосъобразен ареста на Борисов.

Важното е друго: само си представете, каква зловеща мътилка наставлява в подобни случаи този човек. Какви демони го изкушават! Ами да си станал надзирател в някой провинциален зандан – можеш да се прекръстиш и на Хайванджиев.

А коалиционните „партньори“ свенливо премълчаха изстъплението на Хайванджиев.

Излишно е да уточнявам, че не защитавам ББ, няма смисъл да се спори с празноглавци. За друго става дума. В най-скоро време ще бъдем доизпепелени от черни омрази. Никаквиците в хаврата, която минава за политика, ще разпалват по всякакъв начин един отровен реваншизъм, той винаги е бил удобен за тях – защото разсейва и заглавичква простолюдието.

Нищо не е само такова, каквото изглежда. Вежди стана шеф на Парламента – но предишния ден, когато отказа с една прочувствена реч, всички му станаха на крака, включително и американските грантаджии. А той бе единственият, който протестира срещу забраната руската посланичка Митрофанова да присъства на откриването на 48-ото Събрание – единственият!

И той бе сам като Вазовия Мунчо – него го обесиха на градския площад, а Вежди се опитаха да го обесят, като го направят парламентарен шеф. Обаче закъсняха – той вече се бе застъпил за Митрофанова. Така де – нашите политикани толкова са изпосталели, че дори една „конспирация“ не могат да съчинят от този факт.

А Соня Колтуклиева здраво наруга „второто аз“ на ПростоКирчо: съобщи на Лена Бориславова, че вече не е това, което си е мислела, че е. Така й каза: „Драга Лена, ти вече си никоя!“

Проблемът обаче е друг: въпросната особа винаги е била никоя.

Както и самият Кирчо Мюнхаузена, а и повечето от кирчовците са от същата категория. Те спокойно могат да носят по едно тенекиено медальонче с надпис „БП“. „БП“ означава без порода – така кръщават клетите улични кучета, които имат късмета да бъдат прибрани в някой приют.

И хайде кажете ми сега, толкова ли се идиотизирахме, та сме склонни да прибираме всяка безпородна човешка твар – и дори да я накичим с важен държавен пост?

В що за приют се превърна клетата ни България? Налуден приют за никаквици.

Иначе умни хора дрънкат от сутрин до вечер за избори, правителства и енергийни кризи – и все заобикалят черните въпроси, например: защо сме рай за никаквици?

Защо сме готови да приютим всеки очевиден идиот? Защо равнодушно гледаме как се самовъзпроизвеждат никаквиците? Защо вече изобщо не си задаваме въпроса – в какво се превръща една държава, управлявана от никаквици? За кого е изгодно това?

Възможно ли е вече да бъде събуден Народа, за да не потъва толкова лекомислено в лъжите на поредната банда никаквици? Защо не говорим за  това, че Народа отдавна се е превърнал в някакъв удобен материал за никаквиците, в тяхна безволева мръвка?

Кога ще свърши това чудо – когато изрежат на челата на всички ни двете букви „БП“, тогава ли?

Народ Без Порода.

КЕВОРК КЕВОРКЯН, специално за „Уикенд”