Не бива да се кляка пред Путин!

Европа има само един достоен и перспективен път, за да не бъде пречупена, и не бива са се отклонява от него, коментира Огнян Минчев

Путин злорадства по повод на това, че контролът върху доставките на енергоносители, който упражнява ще „накаже” Европа за това, че се е осмелила да постави неговия режим под санкции след агресията му срещу Украйна. Той, разбира се, може да постигне както недостиг на газ в Европа за определено време, така и високи цени на европейския пазар. Изборът тук е за самата Европа, пише в силен коментар политологът Огнян Минчев във в. "Уикенд".

Европа си позволи в продължение на две десетилетия да пренебрегва изключително ясните предупреждения, че в Русия се установява репресивен и човеконенавистен режим, споразумяването с който е утопия. Това не е първия случай в модерната история, когато Европа прави тази грешка. Демократичният светоглед, либералният възглед и пазарната игра формират начин на мислене, който акцентира върху диалог, сближаване, договаряне, сътрудничество. Това е голямо предимство, но в определени условия - и голям риск.

През 20-те и 30-те години на 20 век западните демокрации подцениха заплахата от новия тип диктатура - тоталитаризма, която назряваше както в разгромената Руска империя под режима на болшевиките, така и в редица европейски страни - Италия, Германия - под реваншизма на радикалния национализъм - фашизъм, нацизъм. Изминат бе път на унижение - през аншлус, Мюнхенски „сговор”, агресия срещу Прага и Варшава, за да се мобилизира Западът срещу нацистката заплаха.

Западните сили се съюзиха с Москва за да победят нацизма, но безпричинната им добронамереност и допускането, че за Сталин договорите и „честната дума” означават същото, което означават и за тях, ги положи в лоното на един нов дълбок конфликт с болшевишкия тоталитаризъм, стигнал до статут на световна сила. Буквално едно десетилетие след края на Студената война споменът за комунистическа Москва бе изтрит от съзнанието на западната политическа класа и тя се втурна да си „сътрудничи” с новия „силен човек” в Москва - Путин.
Америка му предложи re-set, уважи ветото му над разширяването на НАТО в Украйна и Грузия, а Европа понесе малодушно агресията в Крим и Донбас, акушира "”Минските споразумения”, легитимиращи Путиновия произвол и насилие. Източна Европа бе задържана в лоното на структурния енергиен монопол на Москва - три десетилетия след края на Източния блок. Германия се обвърза дълбоко и стратегически с Путиновите доставки на нефт и газ. Цяла Европа разглеждаше доставките от Москва като форма на енергийна диверсификация спрямо потока енергоносители от Близкия изток и Северна Африка.

Все по-очевидните предупреждения, че Путин се готви за стратегическо завръщане в ролята на нов Съветски съюз чрез изнудване, пропагандна - хибридна война и агресия бяха системно неглижирани от лидерите на Америка и Европа, вкопчени в своята илюзорна стратегия за „умиротворяване” на все по-арогантния кремълски самодържец. Западът системно си затваряше очите пред факта, че в Москва израства една нова и безмилостна диктатура на криминалния олигархичен елит, завзел властта в страната след провала на Елциновото хаотично десетилетие от 90-те.

Европа е основния потърпевш от тази политика на „омиротворяване”. Америка допринесе за нея през изтеклите две десетилетия - и Буш Младши, и Барак Обама, и Доналд Тръмп проявиха забележително лекомислие спрямо амбициите на Кремъл. Но Европа на практика прие Путин за „един от нас” и не пестеше усилия за ухажването му, и за „инегрирането му” - включително чрез бонуси като енергийния монопол и толерантността към кремълската мрежа на системна корупция в европейските страни, и към хибридната война на Кремъл на европейска територия.

Днес за Европа има два ясно очертани пътя. Първият път е пътят на завръщане към примирението и ухажването на кремълския диктатор - да се „смили” към европейците, да им „пусне” газ през студената зима. Да се релативират санкциите, да се разединят националните интереси в Европа, да се направи „компромис”, да се притисне Киев да „преговаря”... Този път е пътят към ада. Това е пътят на Чембърлейн от 1938 г. След него дойде обещанието за „кръв, пот и сълзи” на Уинстън Чърчил, което спаси европейската цивилизация от нацизма.

Пътят на „споразумяването с Путин” - заедно и поотделно - е път на последващи актове на унижение и стратегическо поражение на Европейските страни - заедно и поотделно. След евентуален успех на агресията срещу Украйна, ще последва агресия към нейните съседи... И така, докато в тинята на колективния срам се надигне някой нов Уинстън Чърчил - но твърде късно, и на много по-висока цена.

Западните идеолози и стратези системно подценяват силата за агресия на Кремъл, аргументирайки се с ограничената икономика на Русия, с нейната технологична изостаналост, с кризите, преживявани от руското общество. Както обикновено - не се калкулира огромният потенциал за мобилизация на руското общество около миража на великата държава и нейната победа над враговете – „световния капитализъм”, „световния атлантизъм” и т.н. Не се калкулира фактът, че Кремъл разполага с робското подчинение на 140 млн. души - не безгранично, но налично за определено време.

Вторият път на Европа е удържане на нейното единство пред лицето на фашизоидния путинизъм и воля за постигане на победа. Тази победа, разбира се, ще бъде частична. Тя трябва да бъде достатъчно убедителна, за да покаже на кремълския самодържец – „Оттук нататък не пипай! Ще понесеш цялата възможна болка и поражение!” Да покаже, и да наложи това поражение.

Вторият път е труден - той преминава през енергийна криза, рецесия, мъчително разкъсване на лекомислените връзки на мащабна зависимост на Европа от самодържавна Москва. Този път преминава през вътрешен обществен конфликт, дестабилизация, силно „пеене на сирените на Путин” в ушите на разколебаните от предизвикателствата европейци. Но това е единствения достоен и перспективен път за Европа.

Не си правете илюзии - компромисът с Путин, легитимирането на каквато и да е „победа” на Путин - макар и частична - е началото на края на европейския интеграционен проект. Москва няма да позволи на разколебана Европа да оцелее и да отправя предизвикателства пред следващите етапи на кремълската агресия по пътя към „победоносна Евразия”. Ако позволим да бъде пречупена Украйна, ще трябва да понесем нашето собствено пречупване - един по един. В определен момент успешната стратегия на Кремъл ще привлече - вече не като симпатизант, а като пряк съюзник - и Пекин, който все по-пряко се управлява от възраждащия се на ново технологично ниво постмаоистки тоталитаризъм. Успехът е най-доброто основание за привличане на „приятели”.

Европа ще преживее високи цени, дефицит на енергия, рецесия и обществен конфликт. Ако удържи - ще оцелее, ще се еманципира от неразумна зависимост от кремълската диктатура и ще придобие стратегически формат на европейската интеграция. Ако не удържи - пътят на унижението е ясен и неизбежен. Няма полза от хитруване и криене на „главата в пясъка” – „нека Америка поеме удара на противопоставянето с Москва”, „нека Украйна коригира своите амбиции”, „нека отложим радикалните решения” и т.н.

Ние сме не пред - ние сме в сърцевината на основното предизвикателство пред оцеляването на Европа като интеграционен проект. Или стоим твърдо зад нашите интереси и ценности, или си отиваме. Един по един, един след друг. Както напускат историческата сцена доброволно уморените.