Защо в България се превърна в тоалетната на ЕС? (помия от лъжи, кражби и некадърно управление)

Пътешественикът из нашите земи навярно има чувството, че е попаднал в болничната стая на депресивно болен: леглото е неоправено, купичка кисело мляко мухлясва край прозореца, мухи бръмчат около нощното гърне.

Ще ви го кажат лекарите: един от признаците на депресията е загубата на желание да поддържаш чистота.

България днес е потънала в депресия. И в мръсотия, която е навсякъде около нас.

Никой не чисти

Защо е толкова мръсно в България? Ако като мен разхождате куче в София, със сигурност знаете, че улиците са пълни с кокали и всякакви други изхвърлени храни - моят домашен любимец сигурно си мисли, че излиза на ресторант.

Кучкарите не събират след животните си, а ако ги попитате защо, ще се оправдаят, че при толкова скитащи кучета общият ефект от тяхната съзнателност не би бил особено голям. Сухите листа свободно си гният по улиците, а ако някой реши да прекопае градинката пред кооперацията, то ще е само под неговия собствен балкон, съпроводено от учудените погледи на околните.

В Ковид-кризата ресторантите преминаха към продажба на храна за вкъщи, резултатът от което е, че в храстите и около кофите за боклук се трупат планини от кутии и найлони. Най-любопитен е начинът за справяне с графитите по българските стени - понеже от години никой не си прави труда да ги чисти, те се наслагват едни върху други и накрая писачите се отказват, тъй като виждат, че заниманието им е напълн безсмислено.

Живея на неголяма улица в централен квартал и от десет години не съм виждал нито веднъж да я мият. В детството си също живеех на малка улица, но помня, че всеки месец минаваха с едни макари, върху които бяха навити гумени маркучи.

Миеше се. От различни цепнатини днес избликват бурени, може би по програма за дивата природа. Вярно, навремето ни караха насила да хигиенизираме градинките и това никак не ни харесваше.

Но ето ви демокрация - можем свободно да се организираме, можем и да изискваме от управляващите да поддържат някакво ниво на чистота. Но не го правим. Едните ще кажат: Само това ми трябва - да се занимавам с бурени. Другите ще се оправдават с ограничените ресурси на местния бюджет.

На мен обаче ми се струва, че важна роля тук има усещането, че така или иначе бавно затъваме и нищо вече няма смисъл.

Боклуци навсякъде

Страната е засипана от боклуци - изриват ги на едно място, а те се появяват на друго. Разходете се из българските села - в тях до ден днешен съществува институцията на „дерето“, където местните изсипват отпадъците си. Защо се чудите тогава, когато някой пусне в реката отровите от фабриката си?

Оня ден се разправях с един съсед, който изхвърляше клони от двора си през оградата в парка насреща. „Ами нали е природа?“, оправдаваше се той, учуден, че изобщо го правя на въпрос. Щом парковете могат да се мислят като бунище, какво остава за полетата, за плажовете, за Рилските езера?!

Ако пуснете едно търсене с думите „фекални води“, ще видите колко често избликва темата - както самите води, които избликват при всеки дъжд я във Варна, я от луксозните вили край София. Скоро министър Нанков каза, че една трета от българите нямат достъп до канализация. Заедно с Румъния сме на първо място по дворни клозети в ЕС - 15 на сто при близо нула в западната му част. Представяте си миризмите, насекомите, преливането и изпомпването на помийната яма.

С удивление ще научите, че за мнозина по-възрастни хора в България външната тоалетна всъщност е въпрос на хигиена - смятат, че мръсното трябва да е именно вън, на двора. А как решават българските общини проблема с тоалетните на обществени места? Наместо да строят истински тоалетни с канализация, намериха еквивалент на дворните - така наречените химически тоалетни, които са толкова миризливи, че много граждани предпочитат директния контакт с природата. Защо не се възмущаваме? Ами който е по-претенциозен, си плаща за тоалетна в близкото кафене и толкова - айде сега, глезотии!

Градовете в България често напомнят абстрактните картини на Мондриан, особено откакто ГЕРБ се захвана с политиката на стиропора: един етаж саниран в бяло, другият в розово, третият и петият си стоят като след бомбардировка. Ще кажете - скъпо им е на хората да боядисват, едва свързват двата края.

Не, тук не говоря за самодейните постройки в ромските гета, където живеят наистина бедните. Говоря за тези с жилище в центъра на София, което струва повече, отколкото ще спечелят през целия си живот. Когато влезете вътре, ще видите, че се стараят да поддържат апартамента си чистичък и уютен. А пред ръждясалата дворна врата често стои горд кросоувър, с който да преодоляват градските ями.

Как да си обясним тази аномалия? Ами просто не им е важно как изглежда жилището отвън, „моят дом е моята естетическа крепост“, защото тази страна и без това е непоправима. Без обществен натиск няма и сериозни глоби от страна на властите, та да ги накарат да привеждат фасадите в приличен вид поне по главните улици. Започват едни юридически спорове - пък свещената частна собственост, пък културно наследство. Но истинско възмущение от разпадащите се мазилки не долавям.

Помия от лъжи, кражби и некадърно управление

Мръсотията вън търпят и по чисто метафорични причини: защото чувстват, че тя е израз на по-дълбокия морален проблем - че страната е затънала в помия от лъжи, кражби и некадърно управление. След кратки изблици на надежда по време на протестите през лятото, българинът като че ли отново потъва в тежката си депресия.

Няма оправия, турско робство, комунизъм, продажна интелигенция... И ентропията следва своя ход по закона на Нютон, според който при абдикиране на човешкия фактор в крайна сметка всичко се превръща в боклук. Ако искаме да победим националната депресия и да върнем надеждата за промяна, дайте да започнем с най-простото - да извадим по една четка и да боядисаме оградата.

Проф. Ивайло Дичев за „Уикенд”