„Третият цар” си остана шут – Слави бе изобличен от протеста

Слави Трифонов не успя да надмогне ролята си на шут, такъв си и остана, макар и партиен лидер на „водещата” политическа сила в момента, анализира проф. Калин Янакиев, видя Narod.bg.

Страховитата глъч, която вдигнаха след провала на своя „проект“ Тошко Йорданов и „хората на Слави“, не бива да ни попречи да забележим един по-съществен, позитивен процес, извършил се бавно и постепенно в голяма част от обществото ни и който демонстрира своите резултати днес. Процес, ще кажа, който при цялата непредвидимост на близкото ни политическо бъдеще ме изпълва с дълбоко удовлетворение, пише философът в „Портал Култура”.

Говоря за наистина мъчително изработения имунитет сред значителна част от обществото ни към вируса на политическия популизъм, с който бяхме заразени още в далечната 2001 г.

Използвам именно аналогията с вируса и имунитета, защото тя е особено разбираема в наши дни.

Нека ви припомня в началото начина, по който вечният политически „гуру“ Андрей Райчев нарече преди априлските избори засветващия все по-ярко на обществения небосклон „проект на Слави“. „Слави Трифонов – заяви той тогава – това е „третият цар“, излизащ на политическата сцена в България“. Третият – след собствено „царя“ – Симеон Сакскобургготски и след „генерала“ (постепенно превърнал се в общонароден „бате“) Бойко Борисов.

Ще трябва да отбележа, че Андрей Райчев има този недостатък да изрича най-откровено неща, които безспорно са замислени точно така, както ги дефинира той, но които все пак не бива да се обявяват по този директен начин, особено когато са в процес на осъществяване.

Въпросният недостатък на „гуру“-то обаче ни позволява днес чудесно да се ориентираме както в характера на инфекцията, с която за първи път ни заразиха още в началото на този век, така и в тази, с която за пореден път се опитаха да ни разболеят тутакси, след като стана ясно, че протестната енергия генерирана миналото лято няма да може да бъде потушена и ГЕРБ и „Бойко“ няма да бъдат спасени.

Защото инфекцията, за която говоря, или ако щете – името на „вируса“, който я предизвикваше у нас от 2001 г. насам, наистина може да се нарече „цар“ (с щамове „цар-1“, „цар-2“ и „цар-3“).

За първата вълна на вируса „цар“ – „цар-1“ или Симеон Сакскобургготски – обществото ни тогава никак не бе подготвено. В ония дни него непрекъснато го облъчваха с внушението за „пагубното разделение на нацията“, което било настъпило след 1989 г., за държащия я „на ръба на гражданската война“ антагонистичен „двуполюсен модел“ (комунисти-антикомунисти) и фаталната липса на спасителен – омиротворяващ „център“ в неговата структура. „Работата бе там обаче, че към 2001 г. единият от полюсите в този „двуполюсен модел“, а именно левият, бе на път да изпадне в дълбока, непреодолима криза. „Нацията“, уж „тежко разделена“ – след оцеляването си в страховитата „Виденова зима“, очевидно бе изработила солидно количество „анти(БСП)-тела“ и повторното ѝ разболяване от носталгичен посткомунизъм изглеждаше практически невъзможно.

В същото време БСП съвсем нямаше капацитета най-сетне да се преустрои в не-токсична, нормална, европейска лява партия и се бе изправила пред страшния риск да остане в глуха опозиция за още един мандат, което пораждаше сериозни съмнения за бъдещето ѝ изобщо.

И ето: тъкмо за да се предотврати задаващата се на хоризонта окончателна победа над посткомунизма и превръщането на България в нормална държава на гражданското управление, у нас за първи път бе пуснат вирусът „цар“.

За още непознаващите последиците от заразата с него той на първо време изглеждаше като предизвикващ дълбока – „окончателна“ – почивка от политическото противопоставяне, като край на (както бавно се разбра) нямащите край политически борби.

Тогава несвикналите с тази всъщност естествена черта на демокрацията българи преживяваха въпросната без-крайност като мъчение. За по-възрастните „сини“ в молекулярното послание на вируса „цар-1“ бяха закодирани спомени и легенди за „онова златно време след 1934 г., когато цар Борис управляваше без партии и всичко беше спокойно“. И ето вирусът „цар-1“ зарази солидни сегменти от общественото тяло – зарази ги с обещаващата си „непартийност“ – не-комунистическост (но и  не-антикомунистическост), с „края на боричканията“.

В резултат – вирусът разпадна политическата система на гражданско участие изобщо. Онези от дотогавашните „сини“, които погълнаха вируса, бързо се „обезцветиха“ и се „размазаха“ в жълтия фон, червените пък престанаха да „червенеят“ така ярко както дотогава и двубоят между двете групи наближи към някакво неясно „и вълкът сит и агнето цяло“.

В най-сетне появилия се „политически център“ с охота и без въпроси и проучвания бяха приети никому неизвестните дотогава „юпита“ – „нови, млади, дошли от Запад и неоцапани с тукашни биографии хора“, които няма как да не са добри, щом „царят ги е довел“. Инвестирани с абсолютно неоправдано доверие обаче, те туриха началото на подземната, но все по-всевластна олигархия.

Спомня ли си някой днес, че първият облагодетелстван от „царското управление“ – със специалния закон за хазарта – бе нашумелият в наши дни Васил Божков-Черепа, който тогава никой не поставяше под прожекторите.

Първият вариант на вируса „цар“ обаче имаше в своето РНК една базисна слабост. На неговия популизъм липсваше „народняшкост“ – харизмата му се носеше от „традицията“ („бялата кост“, „аристократичната фамилия“ и т. н.), тоест не беше личностно въплътена. И след като все пак свърши работата, за която бе създаден в нашенската „уханска лаборатория“ – възпрепятства възстановяването на гражданското политическо устройство – започна да отслабва от само себе си.

При следващия политически цикъл на сцената започнаха да се завръщат партиите, а в края на мандата на т. нар. „Тройна коалиция“, ако си спомняте, площадите отново „избухнаха“ и преборването на вируса „цар-1“ започна да изглежда близко и реално.

Пак повтарям обаче – този първи вариант на вируса, макар и със значителни за духа на гражданското общество разрушителни последици, бе твърде „екзотичен“ и не намери достатъчно здрава почва в „гостоприемника“ си. Не намери, но тъкмо поради това не доведе и до изработването на достатъчно количество антитела. Ето защо избухналите в края на „Тройната коалиция“ площади така и не успяха да възпрепятстват разразяването на втората, още по-тежка фаза на инфекцията „цар“.

Обществото ни с още по-голяма непредпазливост отвори уста, за да приеме в себе си втория вариант на вируса – „цар-2“, отгледан този път на изцяло наша почва. Един „цар“ не с наследствено „бяла кост“, а сходен много повече с отглежданата в народните дълбини легенда за „Ивайло Свинаря“.

„Цар“ не експертно затрудняващ „електората“, не чужд на „народа“ като всички останали от „политическата класа“, а нахлуващ отвън – мъжествен, безцеремонен, „прост като вас (и затова се разбираме)“. Бойко Борисов – легализираната от самия цар „мутра“ (почти нашенски Василий Македонец, започнал от коняр на василевса), посветен в „подземния свят“, но станал закрилник на народа от „бандитите“ – създаде новото и по-съвършено, по-„наше“ НДСВ – ГЕРБ.

Да, доколкото бе избран също като „цар“, то и неговата „партия“ бе по същество „свита“, само че този път състояща се не от „вносни“ юпита, а от бивши милиционери и местни феодали-тарикати.

Та ето – вторият „царски“ популизъм се развихри у нас със страшна сила. „Вторият цар“ успя – така поне изглеждаше до лятото на миналата година – буквално да помете всичко гражданско от политическата сцена и да превърне мрежата си от местни „боляри“ в почти толкова всеобемаща „партия-държава“, колкото бе онази на комунистическата БКП.

С две думи: болестта при този втори вариант на вируса протече тежко, беше продължителна и буквално до миналото лято изглеждаше, че няма да има благополучен изход. Вирусът „цар-2“ – всичко го показваше – се готвеше да превърне България в автократично-олигархична „република“, управлявана в патриархално-грубиянския стил на някои от централноазиатските от бившия СССР. И това на територията на Европа (която, както видяхме, не даваше и пет пари за това).

И ето, че от лятото на миналата година като по чудо започна оздравяването. То – ще се осмеля да го кажа – бе толкова мощно, че нищо от изработените през годините „защити“ на вируса не хващаше вече почва. „Зад протестите стоят комунистите (Радев) и ако не ги прекратите, ще ги докарате отново на власт“. Не сработи! Освен в тесни и всъщност свързани с ГЕРБ среди.

„Ще счупите държавата – ще изгубим милиарди от европейските фондове“. Не сработи! Казионните вестници го крещяха (крещят го и до днес) в празното пространство. Отново оживелите – о, ужас – демократи, изпълвали площадите от 1989 г. насам, били всъщност мутирали в „леви либерали и перверзници – пазете от тях „традиционните ни ценности“. Не сработи! „Либералите“ нараснаха, а „комунистите“, които уж водели след себе си, така и не „дойдоха“.

Не сработи дори бруталното упорство – ГЕРБ и „патриотите“ им не подадоха оставка, надявайки се зимата да „зазими“ волята на хората да ги свалят от сцената. Вместо това в началото на тази година стана ясно, че протестът не просто не се е изчерпил, но се е структурирал в цели „партии на протеста“, които биха могли да напълнят парламента.

Какво да се направи?

Въпреки обхваналата ги паника родните „ухански лаборанти“ все пак си дадоха сметка, че в обществото ни остават значителни сегменти, които в последните десетилетия се бяха сживяли с болестта „цар“ (едно и две) и макар също да започваха да отхвърлят от организма си „цар-2“ Бойко Борисов, вече не си представяха живот в някакво „безцарствие“, в някаква същинска република.

Тогава? Ами тъкмо на тях спешно трябваше да им се намери нов „цар“, който да заеме мястото на падащия и даже да обещае да го подложи на екзекуция (да го „изчегърта“). Заемайки мястото му с такива радикални обещания, той при всички положения щеше да лиши протестната вълна в страната от резон и щеше да възпрепятства завръщането на гражданското управление с неговата прозрачност и същински парламентаризъм.

Вярно е, че към момента на кризата фигура с качествата на предишните „царе“ на сцената нямаше, но нещичко все пак можеше да се намери. Сред воюващите „с Борисов“ – започнаха да се ориентират „уханските лаборанти“ – собствено „народът“ слабо разбираше такива като Христо Иванов, не го изпълваха с особен възторг площадните „пърформанси“ на „жълтопаветниците“, разните брадати от „Боец“, блокиращи кръстовищата, или пишещи по „портали“ интелектуалци.

Обаче „анти-Борисовизмът“ на „Славето“ изключително го „кефеше“. И значи можеше да свърши чудесна работа, особено след като преобразува шоуто си в „партия“. Следователно – добре: „долу Борисов“, но „да живее Славето“. Сред протестиращите групи това е групата на „третия цар“ – правилно съобразиха Андрей Райчев и ветераните от родната „уханска лаборатория“.

 След мъчителното изцеляване от втория вариант на вируса „цар“ те решиха: обществото тутакси трябва да бъде заразено с трети негов и пак „царски“ вариант. Слави и без това трудно може да бъде възприет като „партиец“. Той е „цар“ – царят на шоуто, „мъжко момче“, от край време „разказващ играта“ на „политиците“ и имащ за избиратели не някакви там „десни“, „леви“, „либерали“ и прочее, а направо – „народа“.

Трябва да признаем, че част от обществото успя и този път да прихване третия вариант на вируса. Успя, но… и тук е онова позитивно, което при цялата глъч от последните дни, мисля, не забелязваме достатъчно и което ме изпълва с удовлетворение.

Защото след двукратното преболедуване на вируса „цар“, за велико съжаление на „гуру“-то Райчев, днес става ясно, че „цар-3“ (ИТН) май се кара от далеч по-малко хора и далеч по-леко, а отхвърлянето му изглежда ще бъде доста по-бързо. Общественият организъм, оказа се, е изработил – най-сетне вече е изработил – антитела и те разпознават и бързо атакуват вируса.

Преценете.

„Ние (ИТН) сме партия на не-политици, тоест „чисти“ сме, защото политиците са мръсници“. Така обясняваше в началото своята пълна политическа и експертна несъстоятелност „свитата“ на „втория цар“ (ГЕРБ) и това много се харесваше: „Браво, не политици, а юнаци ни трябват“. Този път се впечатлиха само 22% – много по-малко отколкото от първия и от втория „цар“.

„Цар Слави ви сервира съвсем нови – млади, завършили в чужбина и „мно-о-го кадърни българи, не като тия тука!“ Така беше с „юпитата“ на НДСВ и тогава никой не се вгледа по-грижливо в тях. Този път хората не се впечатлиха, проучиха ги и даже ги взеха на подбив. Не ги допуснаха.

Третият „цар“ ви дава не-политизиран експерт за министър председател (първо „големия“ експерт „Никито“ Василев, а после „философа“ Пламен Николов). Нещо подобно направи и „първият цар“ и всички кимаха с респект. На „третия“ не му го приеха.

„Не ни мерете с привичния партиен аршин – ние сме агресивно-откровени, не-политкоректни, ние сме уличните момчета на царя“. Така стартираха и хората на „втория цар“ и всички много „им се кефеха“. Сега бързо-бързо ги накараха да се нацупят като обидени пубертети именно защото „не им се изкефиха“.

Накрай: „Вижте, ние се оказахме любимците на „суверена“, а не на „умно-красивите“. Затова вие „умнокрасивите“ трябва да си налягате парцалите и да слушате нашия „цар“. Горе долу така успяха да внушат на маргинализираните тогавашни „сини“ хората на „втория цар“ и тези тогавашни „сини“ го правеха смирено. Сега направо казаха на „третия цар“, че е гол.

Да, за съжаление на Райчевци „вирусът“ ИТН се оказва с много по-слаба поразяваща сила. И огромният шум, който вдигат днес ми прилича на краткотрайното вдигане на температура, след като вече е задействал натупаният имунитет от предишните му варианти. Температурата наистина може да се вдигне високо, но то е защото антителата вече си вършат работата. И този път май все пак ще си я свършат.

Тъй че – горе главата! Направеното от нас през миналата година имаше смисъл. „Третият цар“ не стана цар – остана си шут.

ВИЗИТКА:

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията.

Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура).

През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).