Стив Джобс от Правец: Как окрадохме Apple и напълнихме света с вируси

Когато през 1963 г. първият български компютър "Витоша" е представен на техническо изложение в Москва, той показва две фрази. Първата е "България строи социализъм", каквото е и името на цялото изложение, посветено на българския напредък към светлите бъднини на комунизма. Втората е "Само Левски".

"Витоша" е компютър в стриктно научния смисъл - изчислителна машина, която решава сложни уравнения. В сравнение с днешните компютри "Витоша" няма нищо общо нито по външен вид (с размерите си от 5 на 2 метра), нито по мощност - "Витоша" извършва едва 2000 операции в секунда, спрямо милиарди операции дори при средностатистически настолен компютър.

По-важното във "Витоша" е друго. Компютърът започва буквалната дигитална трансформация на България и нейната компютърна индустрия, която достига апогея си през 80-те години, когато страната бълва хиляди компютри Apple. Те, разбира се, не носят името Apple, а "Правец", пише Капитал.

И макар никога да не звучи добре, когато нещо е откраднато, компютъризацията на България в късния социализъм е наистина впечатляващ процес, резултат много повече от дейността на инженери, отколкото на партийни дейци. Когато тази индустрия се разпада в края на 80-те и началото на 90-те години, най-ранните български хакери, останали без работа и възможност да правят нещо смислено или доходоносно с уменията си, пълнят света с вируси. За някои от тях се носят легенди и до днес.

С други думи, историята на българските компютри и първите български хакери, е меко казано особена. Тя преплита в себе си политика, наука, международни санкции, крадене на технологии, впечатляващи инженерни постижения и в крайна сметка създаването и унищожаването на цяла индустрия със свръхзвукова скорост.

Въпреки че "Витоша" е първият български компютър, той има кратък живот - пуснат е в експлоатация през октомври 1963 г. и е спрян едва 11 месеца по-късно, през септември 1964 г. Малко по-късно е физически унищожен.

Десетилетието на 60-те години е ключово за България далеч не (само) заради "Витоша" или технологичните панаири в СССР. Голямата промяна идва не от другаде, а от капиталистическа Япония, която и тогава, и до ден-днешен, е сред най-високо развитите в това отношение държави. Двама души са в основата на връзките между България и Япония.

Първият се казва Иван Попов. Макар да е член на БКП още от 1921 г., когато е бил на едва 14 години, Попов е много повече инженер, отколкото партиец. И доколкото е възможно в БКП по това време - технократ, който се интересува повече от модернизация, отколкото от идеология.

Попов е най-голямата движеща сила в компютъризацията на България в продължение на две десетилетия. През 60-те години той участва в почти всяка разработка на България в полето на електротехниката, от "Елка"-та до първото серийно производство на компютри. По-важното е, че той успява да преведе на разбираем език на партийната върхушка защо всичко това е важно и успява да организира изпращането на български делегации от инженери в Япония през 1965 г.

Вторият е самият връх на върхушката, Тодор Живков. Той остава впечатлен от техническата мощ на Япония, като най-силно това личи през 1970-а година, когато посещава Световното изложение EXPO 70 в Осака. След него Живков е дотолкова въодушевен от видяното, че пише две докладни - една до ЦК на БКП и една до Леонид Брежнев.

"Живков е така развълнуван, че се налага самият Брежнев да смекчава ентусиазма му по капиталистическа Япония и да му казва, че може да е видял технологиите, но не е видял експлоатацията на работниците", казва пред "Капитал" доц. д-р Евгений Кандиларов. Неговата магистърска теза "Държавната политика за създаване и развитие на електронна промишленост в България през 60-те и 80-те години на ХХ век", публикувана през 2003 г., е вероятно най-завършеното и подробно изследване по темата. Дотолкова, че когато "Капитал" се свързва с Политехническия музей за експертиза по темата, от музея насочват към Кандиларов.

Резултатът от японското сътрудничество е видим още преди Живков да стигне до изложението в Осака. В резултат от инженерната делегация, изпратена през 1965 г., България започва производството на компютрите "ЗИТ-151", съкращение от "Завод за изчислителна техника". "ЗИТ-151" е точно копие на компютрите Facom 230-30 по лиценз на Fujitsu. Българският екип, който се учи от японците, е воден от Иван Марангозов, който по-късно ще стане значително по-известен с копирането на Apple и съответно създаването на "Правец".

"Ако другите обещават три години, ти ще обещаваш една и половина"

Най-важното в тази история не е нито Живков, нито Попов, нито Марангозов. Най-важното е, че Япония дава на България възможност да създава високотехнологични машини под лиценз. По това време Япония е част от COCOM, търговският еквивалент на НАТО, воден от САЩ, който поставя под ембарго важни технологии, така че те да не могат да преминат желязната завеса. Япония не е толкова стриктна, колкото САЩ и на практика води своя независима политика в това отношение, както ще си проличи и през 80-те години, когато Toshiba продава критично важни технологии на СССР, при това за военни цели.

"Японците си затварят очите. В средата на 60-те години все още не е ясно докъде ще стигнат компютрите и цялата тази революция, затова те не са толкова строги, колкото американците", казва Кандиларов, чиято работа по темата преди 20 години впоследствие го насочва именно към усилено изучаване на Япония.

Особено важна година за българските компютри е 1969 г. По това време Източният блок произвежда различни технологии в сферата, повечето от които несъвместими едни с други. Съответно държавите от Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) стигат до заключението, че трябва да се специализират и да произвеждат машини в единен стандарт. За Иван Попов това е решение, което ще предопредели съдбата на българската икономика и шанс, който не трябва да бъде изпускан.

Първо той успява да наложи мнението, че общите машини трябва да бъдат по моделa 360 на американската IBM, а не на британската ICL, както искат руските представители. След това той се захваща България да спечели възможно най-много специализации в рамките на СИВ за произвеждане на части от машината. За това свидетелстват насоките, които дава на българския представител на срещата Ангел Ангелов, цитирани от събраните съчинения на Огнян Дойнов, който в края на 70-те години поема стратегическото ръководство на Научно-техническото разузнаване (НТР):

"Ще изтъкваш, че имаме от японците ноу-хау, че много хора са специализирали. Всичко ще умножаваш по десет, само и само да вземеш тази специализация. Ако другите обещават три години, ти обещаваш една и половина, ако те кажат за две, ти казваш за една година. Нищо, че не може да стане, ние да започнем, след две години, дори да не сме го свършили, ще сме толкова напред, че вече ще сме заели позиции."

Стратегията на Попов сработва. България получава редица специализации в рамките на СИВ, най-важните от които са по производството на централни процесори, запомнящи устройства на магнитна лента и сменяеми пакети за магнитни дискове. Така през 70-те години в България изникват редица заводи, в които се произвеждат компютърни части - в Пазарджик, Велико Търново, Русе, Стара Загора, Пловдив, Благоевград, Разлог, Горна Оряховица, Харманли, Габрово и Самоков. Към средата на десетилетието почти 90% от всичко произведено в тях бива изнасяно, най-вече към СССР.

Стив Джобс от Правец

В края на 70-те години компютрите преминават от огромни машини с размерите на стая към персонални устройства, които могат да бъдат поставени върху бюро. Това е двоен шамар за България. Технологиите се развиват по-бързо, отколкото някой в Партийния дом е очаквал. По-важното е, че водещата сила при персоналните компютри не е Япония, а американски компании, които нямат интерес от това да рискуват бизнеса си, за да нарушат санкциите на COCOM.

Затова, когато американските Apple и Intel се налагат като водещи в сферите си - компютри и процесорите вътре в тях, България просто ги краде.

Евгений Кандиларов посочва, че "през 80-те години нещата в тези технологии се развиват толкова бързо, че ние не можем да си позволим да чакаме." Той добавя, че малко от хората, замесени в тази история, приемат кражбата като кражба - тя е по-скоро въпрос на оцеляване и нормален акт по време на икономическа война, отколкото морално терзание.

Решението на България да изкопира точно вторият продукт на Apple, кръстен простичко Apple II, е логично. Моделът излиза през 1977 г. и в различни вариации остава на пазара над 16 години. Той безспорно е първият истински хит сред масовия потребител и показва, че компютрите могат да се ползват не само от група съветски, американски или японски учени. Затова през 1980 г. правителството възлага на специалисти към компютърния институт на БАН да създаде персонален компютър.

Резултатът е ИМКО-1, разработен от група, водена от Иван Марангозов. ИМКО означава "Индивидуален МикроКОмпютър", но още тогава се разнася подигравателния слух, че означава "Иван Марангозов краде оригинала". Технически това не е точно така. ИМКО-1 не е точно копие на Apple II+, актуалната разновидност на Apple II по това време, както грешно се твърди на редица места.

Българският компютър не е функционално съвместим с американския и е изграден върху процесор Intel 8080, а не върху MOS 6502, както оригинала. Самият Intel е внесен в България от разузнаването и бързо е прекопиран.

ИМКО-1 е произведен в малко бройки, защото почти веднага се преминава към ИМКО-2, който вече наистина е копие на Apple II+, включително и функционално съвместимо.

В личните бележки на един от инженерите, работили по моделите ИМКО, се посочва, че в края на 1981 г. възниква въпроса дали да се продължи с компютрите на база на Intel или с пълно копие на Apple II+. Решението е взето в полза на пълно копиране на Apple заради изискване на Министерството на образование за поддържане на дисплей с цвят. Бързо след това се взима решение производството да се пренесе в Правец, родния град на Живков, защото заводът там вече няма какво да произвежда - последният му продукт е електронен часовник. Логично, ИМКО-2 се преименува на "Правец 82".

В следващите осем години, до самия край на социализма в България, българските инженери създават общо десет модела "Правец". Много от тях са копия на различните разновидности на Apple II - "Правец 8C" и "Правец 8A" например са аналози на Apple IIc и Apple IIe. По-късните модели с 16-битова архитектура, "Правец 16" и "Правец 16 E/ES", са копия на IBM PC/XT. Някои обаче, като "Правец 8М", нямат конкретен съвместим западен аналог. Почти всички компютри се изнасят за СССР.

Извън пропагандата за "нация техническа", "Правец" е впечатляващ инженерен успех, дори да липсва креативния елемент. Разработките на повечето различни модели става в полуразрушена сграда в Правец, а процесът е описан в личните бележки като "почти по Солженицин - ако не беше тъжно, щеше да е смешно."

Евгений Кандиларов отбелязва, че не всичко в "Правец" е откраднато и на инженерите им се е налагало все пак да измислят доста нестандартни решения. "Ние имаме множество патенти, има си съвсем български иновации, които ние добавяме. Тоест това не са просто хора, които копират и крадат чуждото. Разбира се, никога не звучи добре, че нещо е откраднато, но това не променя чисто инженерните постижения на България по това време."

Да влязат вирусите...

Веселин Бончев се среща за пръв път с компютър през 1967 г., когато е ученик в седми клас. Майка му работи към БАН, където има огромен компютър и Бончев иска през него да възпроизведе математическата игра "Живот" на Джон Конуей. За тази цел той получава записките на майка му от Техническия университет в Мюнхен, където е специализирала година по-рано, на тема как се програмира на езика FORTRAN. Когато Бончев най-накрая успява да напише играта на бланка и впоследствие операторите в БАН я превръщат в перфокарта, неговата "първа сериозна програма", както сам я нарича, кара машината да "крашне", защото няма достатъчно памет, която да възпроизведе клетките, записани в кода - 100х100х100, или 1 млн.

Така започва компютърната история на един от най-известните антивирусни специалисти в България, който през 80-те и 90-те години ще се бори с десетки вируси, немалко от които български, и ще ги документира, като даде гласност на "Фабриката за вируси", в каквато се превръща страната във финалните години на социализма и първите на демокрацията. До тази ситуация се стига, когато хиляди компютърни ентусиасти се оказват с много умения и нито едно място, където да ги използват. Още по-малко за работа, за която да им се плаща.

През 1989 г. Бончев пише статия в списанието "Компютър за теб" на тема вируси, като излага тезата, че те са до голяма степен безсмислени - всеки би забелязал, че файловете на компютъра му стават по-големи или че самият компютър е станал по-бавен. Както се оказва, Бончев сериозно надценява подготовката на редовите компютърни потребители и още по-сериозно подценява авторите на вируси, които тепърва ще излязат на бял свят.

"Точно когато излезе статията ми в "Компютър за вас", в редакцията дойдоха двама души от частна компания, което тогава беше нещо много странно в България - ние тамън излизахме от социализма. Тези двама души казаха, че тяхната компания е била заразена с вирус, те са го изучили и са направили програма, която премахва вируса", разказва Бончев.

Той остава разочарован, защото иска да разгледа вируса и да разбере как е направен, затова отиват в офиса на западната компания и там намират разпечатка от системната програма Debug, от която байт по байт Бончев преписва вируса и получава работещо негово копие.

"Анализирах го, видях как работи и разбрах, че е доста глупава програма - бъгава и в нея имаше много излишни неща", казва той. "Това беше вирусът Vienna, първият, с който се срещнах в живота си - той беше 648 байта, т.е. всеки заразен файл се увеличаваше с 648 байта", казва Бончев. Още с тази си първа среща с вирус той започва да пише антивирусни програми - отделна за всеки вирус, и започва да обикаля из компютри на колеги и приятели, за да ги диагностицира и чисти.

Малко по-късно той се среща и с първия български вирус - Old Yankee, който кара компютърът да възпроизвежда мелодията Yankee Doodle, когато е отворен заразен файл. Истинските проблеми обаче тепърва започват, защото един български програмист решава да заложи не на мелодии, а на силно деструктивен софтуер, който ще обиколи света.

...и отмъстителите

През март 1989 г., докато комунизмът в България върви към своя край, в България се появява нов вирус, по-деструктивен от останалите, с които Бончев, а и който и да било друг по това време, се е срещал. Вирусът става известен като Eddie (кръстен на маскота на групата Iron Maiden), а неговият автор, Dark Avenger, се превръща и в един от най-известните автори на вируси в света, и в персонален враг на Веселин Бончев. Дотолкова, че бъдещи негови вируси активно търсят антивирусен софтуер, направен от Бончев. И дотолкова, че немалко хора и до днес предполагат, че двамата са един и същ човек - твърдение, което Бончев отрича до ден-днешен и пред "Капитал" нарича "пълни глупости".

Историята на Бончев, Dark Avenger и българските вируси е разказвана неколкократно - от Wired, New York Times и други. Последно тя е разгледана подробно в книгата Fancy Bear Goes Phishing на Скот Шапиро, а конкретната глава за България бе публикувана в The Guardian през май 2023 г.

Когато "Капитал" разговаря с Бончев, фокусът на разговора пада върху това как са се разпространявали вирусите. Отговорът е логичен: чрез пиратски софтуер. По това време в България почти няма оригинален софтуер, но Бончев прави уточнението, че дори и в кражбата, колкото и да не я подкрепя, може да има нещо впечатляващо.

"В България масово се крадеше и копираше западна техника и софтуер. Това е така, но хората, които правеха всичко това, бяха много кадърни. Аз лично познавам жена, която помогна за превеждането на български на текстовия редактор WordStar", разказва Бончев.

"Това не беше никак тривиално. В първоначалните компютри, най-старшият бит на кирилицата винаги беше единица, а при английския - нула. Тази програма използваше единиците за контролни функции, затова трябваше да се преработи цялата програма. Тази жена нямаше изходния код на програмата, тя трябваше сама да я дисемблира, анализира и преработи, за да заработи на български."

Чрез прехвърлянето на софтуер от дискета на дискета и чрез някои иновации, като латентните вируси, българският зловреден софтуер успява да достигне целия свят. Друг начин на разпространение са бюлетин бордовете, много ранен начин на комуникация чрез интернет връзка. Броят на свързаните с интернет компютри по това време обаче е силно ограничен и освен това не работи на принципа, на който го прави днес. Червеят Morris например, най-успешният интернет вирус през 80-те години, успява да зарази една десета от всички свързани компютри в света - но това са общо едва 60 хил. машини.

Бончев казва, че първоначално вирусите са се пишели от хора, които са искали да покажат на света колко са хитри и интелигентни, но тези вируси, с малко изключения, рядко са били деструктивни. Не така стоят нещата с българските вируси и по-конкретно тези на Dark Avenger.

"Почти всички вируси на Dark Avenger бяха изключително деструктивни. Той целенасочено се опитваше дa разрушава. Например Eddie замазваше случайни сектори по диска. Тогава, дори ако си направил бекъп, ако не знаеш, че имаш вирус, то няма смисъл - повредените файлове ще бъдат такива и на бекъпа", разказва Бончев.

Всичко това продължава да тормози Бончев. "Това е нещото, което не мога да си обясня до ден-днешен: защо този човек го правеше? Разбирам хората, които искат да покажат, че са хитри, разбирам тези, които искат да излъжат другите и да направят повече пари. Но не мога да разбера хората, които просто нанасят щети без никакви лични облаги. Просто не виждам смисъл от това, а за него явно имаше някакъв смисъл."

Като няма хляб, яжте вируси

През следващите години, особено в началото на 90-те, българските вируси стигат до нови географски открития и стават все по-деструктивни. Едно от творенията на Dark Avenger, Nomenklatura, достига дори до парламентарната библиотека на Великобритания. То е и най-унищожителното му, защото не позволява на операционната система на компютъра да продължи да работи.

За западните експерти всичко това е от особен интерес. Как една малка държава успява да произведе толкова много вируси? През 1990 г. специализираното издание Virus Bulletin кани Бончев да бъде лектор и автор на статия, като предварително му дава заглавието: "Българските и съветските фабрики за вируси".

Отговорът е прост. В рамките на десет години България наистина отглежда свое компютърно поколение. Домашните компютри се срещат рядко, защото са недостъпно скъпи, но такива има в училища и компютърни клубове. Децата учат основи на програмирането. Същото правят и учителите им, като Бончев преподава на някои от първите кохорти от тях. И след това всичко се срива - компютърната индустрия, политическата система, икономиката, валутата. Компютрите, оказва се, не са достатъчни, за да спасят една система, загниваща от десетилетия.

Много от хората, които имат компютърни умения, но вече нямат какво да правят с тях, просто емигрират. Това е една от първите и най-тежки вълни на изтичане на мозъци от страната. Други обаче остават и пишат вируси на своите "Правец", които не биха съществували, ако Иван Попов - част от номенклатурата, на която Dark Avenger кръщава едно от творенията си - не бе настоявал пред СИВ България да бъде компютърната държава в Източния блок, 20 години преди целият блок да се разпадне.

Краят на тази история може да бъде разчетен по различни начини. Негативният е очевиден - България вече не произвежда компютри. Индустрия, която към края на комунизма е имала в себе си близо 130 хил. души, от които 8000 висококвалифицирани инженери, просто изчезва. Производството на електроника по това време отговаря за 28% от общата промишленост на България, сочи доклад на Комисията за научна и технологична политика към Френския парламент от 1994 г.

Евгений Кандиларов посочва, че тогава страната е на трето място в света по производство на компютри на глава на населението и че дори в печално мистифицирания доклад "Ран-Ът" тя е посочена като една от най-перспективните и важни в България, макар заради бързото развитие на технологиите по това време някои продукти вече да са били остарели.

"Сигурно е имало някакъв начин част от това производство да бъде спасено с влизането на западни инвеститори, но това е изисквало много бърза реакция - буквално за година една част от продуктите вече са неконкурентноспособни", казва Кандиларов. Подобна бърза, или каквато и да било реакция, липсва.

Позитивният прочит е, че от хардуерна държава България се е превърнала в софтуерна. Както и Кандиларов, и Бончев отбелязват, след най-тежките първи години на българската демокрация, България се връща към компютърните си традиции и създава софтуер, който се ползва навсякъде по света. За разлика от вирусите на Dark Avenger обаче, той е добре дошъл.

"В наши дни на практика няма такова нещо - никой в България не пише вируси. Защо? Защото хората, които разбират от компютри, или не са тук, или работят нещо, което им взема цялото време и им се плаща добре. Така че нямат време и мотивация да се занимават с глупости", обобщава Бончев.