Стига лъжи: „Лукойл” е анклав, ето какво печелим ние

Откакто Кремъл реши да използва своите нефт и газ като оръжие срещу Запада, у нас разноцветни политици и „експерти всичколози” охотно обсъждат енергийните рискове пред България, заливайки обърканата публика с полуистини и пълни измишльотини.

Особено натрапчиви напоследък са предупрежденията, че заради петролните санкции на ЕС срещу Русия може спре един от колосите на родната индустрия - „ЛУКойл Нефтохим” в Бургас.

Като водещи адвокати на руските петролни интереси се изявяват служебните министри, а държавният глава Румен Радев дори бе домакин на среща с ръководители на бургаския „Нефтохим” и на големия „ЛУКойл“ – руския.

Резултатът бе странна сделка - срещу обещание в хазната да влязат 700 млн. лева данъци догодина София да уреди някак с ЕК прескачане на санкциите, така че „ЛУКойл Нефтохим“ да продължи да преработва на пълни обороти руски петрол и да изнася по цел свят добитите продукти.

Мъчително е да гледаме как служебната власт се прави, че не схваща смисъла на санкциите - да се ограничат продажбите на руски нефт, защото с тях Кремъл финансира войната в Украйна.

Представете си какви милиарди ще летят към Москва, ако България се окаже ключов „хъб“ на „ЛУКойл“ за заобикаляне на ограниченията.

Ако затрудняваме бизнеса на руснаците, те ще хлопнат кепенците на нефтохима и ще настане глад за горива, оправдават се Гълъб Донев и компания. От десния фланг наричат тези заплахи грозен шантаж, а дори и леви политици със симпатии към Москва признават, че руснаците блъфират. Но намират този „подход“ за полезен.

„ЛУКойл” изнудва България, но това е разбираемо - гонят си интересите. Това е в наш плюс, защото ще имаме петрол за България изцяло от „ЛУКойл“, ще успяваме да изнасяме и за Украйна, разсъждаваше наскоро бившият червен депутат Георги Кадиев пред БНТ.

Той сподели, че подкрепя позицията на служебния кабинет в защита на изнудвача: „Износът трябва да се продължи. За момента рафинерията трябва да има поне 60% руски петрол, за да работи. Ако утре спре, ще имаме недостиг на дизел, ще имаме затворени стотици предприятия и ще имаме безработица“, обоснова се Кадиев.

Свободна държава сме и всеки може да говори на воля. Но какви са фактите? Екип на Центъра за изследване на демокрацията (ЦИД) направи проучване с цел да отговори на ключовия въпрос:

Може ли България без руски петрол

Краткият отговор в анализа е „ДА“. Ето какви са аргументите: Твърденията, че рафинерията може да работи само с руски сортове, по- специално Urals, са неверни. „ЛУКойл Нефтохим" от години преработва милиони тонове неруски нефт (около 40% от общия капацитет), а експертите от ЦИД са категорични - няма технически, логистични или икономически пречки този дял да бъде увеличен, като се използват сортове неруски суров петрол, които се предлагат от пристанищата в Черно и Средиземно море.

В анализа се посочват и конкретни възможности за доставка, като са подбрани сортове, подобни или по-леки и с по-ниско съдържание на сяра от Urals.

Тези сортове са малка част от гамата неруски видове нефт, които могат да се доставят по Черно и Средиземно море. Дори само те са около 200 млн. тона годишно - под 3% от потоците суров петрол, показани в таблицата, били достатъчни, за да работи рафинерията „Нефтохим“ в обичайния си режим без капка „Уралс“.

А има и други възможни доставчици - тези от Персийския залив (Кувейт, Ирак, Саудитска Арабия, ОАЕ и др.) или по западното крайбрежие на Африка.

Разбира се, важни са и начините за закупуване, транспортиране и доставка на неруски петрол до рафинерията. В тази връзка трябва да се вземат предвид следните дадености, посочват от ЦИД:

Пристанище Росенец може да обработва танкери с товар до около 70 000 т. Това са сравнително малки по съвременните стандарти кораби, които могат да се зареждат на почти всички петролни терминали в Черно и Средиземно море. За сравнение през Босфора преминават големи танкери с вместимост 120 000 т.

Ако „Нефтохим Бургас“ използва само руски Уралс, са необходими около 100 двупосочни курса на танкер с обичайните размери между Новоросийск/Туапсе и порт Росенец, за да се доставят 7 млн. т годишно - колкото преработва рафинерията през последните години.

Обичайното време за отиване и връщане на танкер от Росенец до Новоро-сийск или Туапсе - двете основни руски пристанища в Черно море, от които се доставя Уралс за рафинерията  е 10- 12 дни.

Разстоянието от Росенец до Новоросийск е около 480 морски мили. А ето какви са дистанциите до други терминали за товарене на нефт в Черно и Средиземно море: до Джейхан (Турция), Марса ел-Харига (Либия) и Суец (Египет) са 1000 мили, до Арзев (Алжир) -1500 мили, до Озереевка (СРС - казахстански нефт през Русия) - 500, до Супса (азерски нефт през Грузия) 620 мили.

Изводът е ясен - преминаването към средиземноморски суров нефт ще увеличи транспортните разходи 2 до 3 пъти, но при доставки на нефт от посочените портове в рамките на Черно море разходите ще са близки до сегашните.

В края на март например дневните тарифи за танкерите AFRA LRi са били около $25 000 на ден. Следователно за двупосочно пътуване до Новоросийск сумата е около $300 000, а за двупосочно пътуване до далечния Арзев - 3 пъти повече, т.е. разликата е около 600 000 долара.

На пръв поглед изглежда много, но всъщност е около 1% от цената на превозвания нефт. Това означава, че ролята на транспортните разходи умишлено се преувеличава от някои политици и анализатори.

Изводът от анализа на ЦИД е, че ако „ЛУКойл Нефтохим“ „превключи“ изцяло на неруски петрол, ще може да продава каквото си иска и където си иска по света. Може би собствениците ще печелят малко по-малко, но за техните интереси ли ще се грижим?

Моралът и придържането към духа на санкциите на ЕС срещу агресора са далеч по-важни дори от данъците (при това обещаните 700 млн. лева приличат повече на червейче на въдицата).

АНКЛАВЪТ

Бургаският нефтохимически комплекс е „заградена територия”. Рафинерията работи само с „лукойлски“ петрол и не предлага на други фирми преработвателни услуги (ишлеме). Освен това „ЛУКойл Нефтохим“ управлява и продуктопровода, който свързва съоръженията с големите градове и нефтобази в Южна България (вкл. София).

Има си собствено пристанище - Росенец, недостъпно за други ползватели. И държи около 90% от капацитета за съхранение на нефтопродукти в България.

Накратко, достъпът до цялата основна петролна инфраструктура в България е заприщен от „ЛУКойл”. Това е монополно господство, което е склонно да блокира конкуренцията, подчертават експертите от ЦИД. И напомнят, че преразглеждането на регулаторната рамка за достъп на трети страни до петролната инфраструктура в България отдавна е закъсняло.

„ЛУКойл Нефтохим Бургас” е част от международна вертикално интегрирана компания, която контролира около 90% от петролните пазари в България - дял, който надхвърля пазарната доминация на Standart Oil на Рокфелер в САЩ преди приемането на антимонополното законодателство в САЩ (Закон на Шърман) през 1890 г., се посочва в анализа.

Публикация на „Сега“, заглавието е на Narod.bg