Николай Слатински изохка: Русия е страшна държава!

Разбира се, че не е разумно да се правят обобщения за цял един народ в една отделна държава. Народът е сбор от различни хора – различни по манталитет, нагласи и убеждения, по социален статус, отношение към държавата и разбиране за личната отговорност за собствената си жизнена стратегия.

Но понякога влиянието на процесите в страната, характерът на управлението, попадането под властта на хипнотични комплекси и исторически рани, ескалиралото до катастрофични мащаби отношение към себе си и ролята на държавата, започват да взимат връх сред народа, да го унифицират и нивелират като валяк асфалта, да създават убеждението (а не само илюзията), че народът е такъв и такъв, поддаващ се на устойчиви митове и мании, без осезаеми отличия вътре в него и с твърде висока степен на хомогенност и еднаквост.

Да вземем Германия през 30-те години и до средата на 40-те години на миналия век. Да, тогава и там е имало различни хора, имало е антинацисти, имало е прояви на човешко достойнство, имало е мънички ядра на съпротива. Но всичкото това не пречи да се направи обобщението – германците са заслепени от чудовищната харизматичност на Хитлер, обожествяват го, вървят след него като изпаднали в колективен транс и отиват масово на заколение в името на безумните му, човеконенавистнически мегаломании.

В доста по-друг контекст да вземем България от средата на 60-те до края на 70-те години на миналия век. След жестокото смазване на опозицията – първо в държавата, после в БКП, народът ни като цяло се смири и сниши, легна по курса на соц-процесите и тръгна по определяната от комунистическата партия посока на обществените ветрове. Ние – като народ! – бяхме най-просъветските, най-покорните, най-пасивните и най-доволните от положението си в целия соцлагер.

Може би донякъде соцът пасваше на нашите прекалено силни колективистични нагласи, на колосалното ни, неустоимо желание да се сврем на сянка или на сухо в стадото, да оставим голямата Правда на БКП, на марксизма-ленинизма, на ДС и на онези там горе – да правят каквото щат, а да си гледаме нашата малка, даже мъничка Правда, заради която понякога дори можем да се гневим, даже да понадигаме глас, да пишем критични писма до партийната, до профсъюзната, до отечественофронтовската, до комсомолската организация или да разпространяваме всякакви слухове, да разказваме какви ли не вицове.

А може би също така донякъде соцът пасваше (парадокс!) на донеслото ни толкова беди и излизало ни неизменно скъпо и прескъпо русофилство...

Едно е в България социалистическото да се възприема малко като „сделано в СССР“, донесено от дядо Иван, опаковано в православие и славянство, завещано ни от Русия, кат която няма втора...; и съвсем друго е възприятието на соца в Полша, в която, например, както в онзи виц, полякът иска само три неща – три пъти един милиард китайци първо да дойдат до Варшава и после да се върнат в Пекин – защото шест пъти ще минат през Русия...

Приведох два, донякъде по-повърхностно, но в не малка степен и достоверно обосновани примера – за Германия през 30-те до средата на 40-те години и за България от средата на 60-те до края на 70-те години – когато с пълно право могат да се използват обобщения какво представляват – съответно германският и българският народ.

Но тук думата ми е за руския народ...

Руският народ е тежко болен народ.

От една страна, руският народ е болен от минало. Миналото го е пленило, трови го, задушава го, сграбчило го в желязната си прегръдка и го притиска със страшна сила към себе си, в себе си. Смъртоносни дози минало са превърнали кръвта във вените на руския народ в лепкава, горчиво-люта, черна и почти неподвижна слуз.

Миналото превръща мислите и настроенията на руския народ в застоялост, от която се разнасят тежки и отблъскващи изпарения, замъгляващи съзнанието и заслепяващи очите. Руският народ е засмукан от миналото и каквато и крачка да опита да направи, за да продължи напред, всъщност тя за него означава само затъване още по-надълбоко в миналото. Миналото непрекъснато ражда у руския народ омрази, обиди, огорчения и озлобления – че той не получава заради него нужното признание, заслужената слава, неизчерпаемата благодарност и коленопреклонната възхита.

От друга страна, руският народ е болен от тотално сбъркана представа за себе си и за своята мисия по отношение на света. Това са жестоки - спазматични, епилептични, циклофренични, парализиращи руския народ – комплекси.

За руския народ онова, което го интересува в отношението на другите народи към него – това е непомерно като количество уважение и непосилен като (зло)качество страх. И уважението задължително трябва да премине в превъзнасяне, страхът – в покорство, а уважението и страхът заедно – в безпрекословно възприемане на нормите и „ценностите“ на руския мир – защото те са, видите ли, уникални и сакрални.

По възможно най-отблъскващия и несъмнено най-опасния начин руският народ се изживява като народ с мисия, като народ месия. Потресаващото е, че така се самоизживява народ, в който пет пари не дават за отделния човек. Цената на човешкия живот в Русия е най-ниската – това е цената на пушечното месо при мъжете и на детеродната машина при жените.

Нито едно откритие, изобретение, облекчение, улеснение, насочено към обикновения човек не е открито, не е изнамерено, не е произведено, не е внедрено най-напред в Русия. Нито едно. Никога, абсолютно никога геният на руската мисъл, на руските конструктури, на руските учени, на руските цели не е работил за бита, за ежедневния живот, за удобството, за съществуването на руския човек. Руският човек винаги е бил тор за избуяването на грандомански идеи и хипертрофирани безумия на извратените руските властители.

Руският народ е болният народ на Европа. Тежко болен народ. Опасявам се – неизлечимо болен народ.

Руският народ днес е жертва. Но това не значи да го съжаляваме и извиняваме, да му съчувстваме и да му влизаме хуманистично и състрадателно, значи, в положението. Защото руският народ не може да се възприема само като жертва на тирани и диктатори, психопати и социопати, безумци и маниаци.

Руският народ е благоприятната почва за извратени властители – императори, вождове, генерални секретари и президенти. При такъв народ е само въпрос на време подобни извратени властители да се появят. И те неизбежно се появяват – като следствие от двойната, двойствената болест на руския народ и като безумен фактор и пусков механизъм за нейното постоянно и непрекъснато задълбочаване.

При руския народ причината и следствието периодично си разменят местата, самоускоряват се в антагонистичното си взаимодействие и вече не е ясно всъщност кое е причината и кое е следствието – дали болестта на руския народ или безконтролната власт на извратени властители.

При руския народ следствието въздейства на породилата го причина и причината въздейства задълбочаващо и ускоряващо на породеното от нея следствие.

Така нещата в Русия стават все по-неизлечими и все по-опасни. Все по-неизлечими за руския народ. И все по-опасни за другите народи.

Много страшна страна е Русия, чудовищно страшна!

Коментар на Николай Слатински, съветник на Гоце Първанов