Нагъ*ени навън

Странно племе сме ние, българите. Чергата ни гори от всички страни, фактурите за битовото оцеляване на простосмъртните вече бележат летни върхове преди зимните бесове, а теле- камертонът пее все една и съща мелодия: Украйна, Северна Македония, Брюксел, Вашингтон, Триеморие. Тра-ла-ла, бла-бла-бла, Европа – майка и баща, Байдън -орисия, Сорос – месия…

Пиша този коментар преди гласуването в Народното събрание на вота на недоверие за правителството, но развръзката от парламентарния мач не е всичко. Алгоритъмът на интересите не може да промени определени стереотипи и деформации, които като воденичен камък тежат върху обществото ни. Не от вчера.

Още от Освобождението през 1878 г. и нататък през русофили, русофоби, стамболовисти, Кобурги, капиталисти, социалдемократи, земеделци, звенари, комунисти, демократи, монархисти, бойковисти, кирчовци и т.н. По някакво неписано правило родната полит-фауна вечно е вторачена и..., уви, нагъзена навън.

Очевидно става въпрос за комплекс за малоценност по д-р Фройд. Уви, 144 години българска държавност, подарена от Царя Освободител върху кръвта и костите на нашите мъченици от Батак, Перущица, Копривщица, Клисура, Панагюрище, Шипка, Шейново, Плевен, Стара Загора, не стигат за компенсиране на щетите от пет века под чужда власт. Прекъсната е веригата на родовото самосъзнание, обезглавени са елитите, замъглена е националната митология, а това са поражения, които не се лекуват по директива и учебна програма.   

Аман от Омикрон, а сега и микро-Макрон

Не знам какво е мнението на читателите, но за мен е унизително и неприемливо това, че националният дебат непрекъснато се блъска в „международното положение“. Преди 10 ноември 1989-та поне съществуваше ясната разграничителна бразда на Берлинската стена, която максимално опростяваше хоризонта за дискусия.

Тоест, Ние - отсам, Те – отсреща!  По-нататък, след предателството на Горбачов и Елцин и саморазрушението на СССР и Източния блок, настъпи тоталният Хаос, наречен за благозвучие „Американски консенсус“. И така се заредиха външните поводи за вътрешното нагъзване...

Без претенция за изчерпателност: крахът на бивша Югославия, казусът „Македония“, драмата „Косово“,  11 септември 2001, „Арабската пролет“ и „демократичните войни“ на САЩ&сателити в Кувейт, Афганистан, Ирак, Сирия, Либия, „майданът“ в Киев, присъединяването на Крим към Русия, геноцидът на бандеровския режим срещу рускоезичните хора в Източна Украйна, инвазията на Москва от 24 февруари т.г. А цялата тази мега-психиатрия бе допълнена от собствената ни „македонска диагноза“.

Може да се каже и по друг начин в контекста на глобалните нещастия – аман от Омикрон, а сега и микро-Макрон?! Защо споменавам младото президентче на старата първа дама на Франция? Ами, защото този скоклив „бабофил“, възпитаник на глобалната „масонска ложа“ под хералдиката на Ротшилд, си позволява да оказва неистов натиск върху жълтите павета за вдигане на българското ембарго спрямо Скопие.

Откъде накъде? Само поради амбицията на лъскавия опортюнист, получил оглушителен шамар на току-що завършилите парламентарни избори във Франция, да пакетира „Северна Македония“ и Албания в матрицата на Брюксел за обслужване на геополитическата схема на Вашингтон на Балканите. В рамките на имагинерното евро-председателство на Париж. Защо обаче личната амбиция на един микро-Макрон трябва да бъде български проблем?

Безнадеждна диагноза

Подчиняването на външни приоритети е вродена малформация на нашенския пишман елит. Безнадеждната диагноза е формулирана от Ботев, Вазов, Алеко, Ст. Л. Костов, Иван Хаджийски. В различни исторически периоди и в различен контекст недоносената „аристокрация по цървули“ без благороднически ген, изкоренен за пет столетия „съжителство“ с ятагана на Султана, е оставила огромен архив от факти и доказателства за своята сервилност в краката на всевъзможни „Големи братя“.

Именно този слугински синдром предизвиква двете национални катастрофи в периода на световните войни през XX век, когато натрапената, нелепа династия на Кобургите закача България за обречената колесница на родната им Германия.

Впрочем, тази безспорна историческа истина умишлено се замотава и премълчава от съвременната „демократична“ историография, за която героят от европейската антифашистка съпротива генерал Владимир Заимов е анатемосан като „съветски шпионин“, докато подлогата на нацистка Германия Богдан Филов е връх от „цвета на нацията“?!

И още – петкратният чуждестранен агент Георги Димитров (Гемето), осъден на смърт и преди, и след 9 септември 1944-та, има огромен паметник в сърцето на София, докато неговият съименник – героят от Лайпцигския процес, първият човек, разгромил морално-политически нацизма, е оплют и маргинализиран от съвременната българска евро-атлантическа простащина. Ето защо, никога няма да бъдем авторитетна и самодостатъчна нация, като гърци, унгарци или поляци...

Само два примера от различни полюси. Дълбоко симпатичният ми премиер на Унгария Виктор Орбан отдавна се противопоставя на болшевишкия Коминтерн от Брюксел, като напоследък категорично отказва да се присъедини към самоубийствените санкции срещу Русия и да изпраща оръжие на неонацисткия режим в Киев.

Тази негова политика съвпадна, макар и само по тази линия, с християнско-консервативната доктрина на иначе антипатичния ми президент на Полша Анджей Дуда, заявил, че католическа Варшава никога няма да се примири с „джендъра“, третия пол, еднополовите бракове и осиновяването на деца под знака на дъгата.

И по двете теми – Украйна и ЛГБТ, евро-независима Унгария и русофобска Полша следват своя собствен път. Бъдете съгласни или несъгласни с тяхната позиция, но при всички случаи управляващите в Будапеща и Варшава заслужават уважение за твърдата си самоидентификация. А къде сме ние, лашкани от вятъра на Конюнктурата от изток към запад?

Безгласни, жалки и презирани от собствените си господари. Преди повече от три десетилетия московските началници ни се подиграваха с лакардията: „Курица не птица, Болгария не заграница“. Ако има необходимост от превод: „Кокошката не е птица, България не е чужбина“. А сега евро-атлантическите комисари ала микро-Макрон ни казват как трябва да преглътнем собствената си кръв по темата „Македония“. И не само – от Козлодуй, Белене и „Южен поток“ до скрития експорт на оръжие за „Ислямска държава“ и Киев...

„Кулебата“ ни е кост в гърлото

Не от вчера или от онзи ден, тъй като нечуваното нахалство на украинския външен министър Дмитро Кулеба да диктува политиката на София има дълга предистория. В основата на този логичен абсурд е фактът, че политическата ни система е разбита, а националната ни митология/идеология е размита.

На първо място ни липсва кауза като общност, извън клишетата за „цивилизационния избор“ без референдум, а после забравихме какво е това партия, адекватна на принципи, традиция и електорат. И точно по тази причина сега ставаме свидетели на парадоксални „тематични коалиции“, като да речем двойното застъпничество за кабинета „Петков“ на антиподите БСП и ДБ! Или конюнктурното сътрудничество по повод вота на недоверие между уж евро-атлантическите ГЕРБ, ДПС, ИТН и анти-натовското „Възраждане“.

Ситуацията много напомня за стария лаф „Манджа с грозде“ и затова мнозинството сънародници не могат да направят емоционален или информиран избор.

Ето защо, отсега трябва да ни е ясно, че и при следващия парламентарен вот, когато и да се състои, гражданската активност ще си остане критично ниска, под 50%. Няма как при толкова много „кулеби“, влияещи върху мислите и действията на нашенските самозвани, неграмотни, корумпирани и маргинализирани „елити“. Не ни стигат тукашните, ами върху тях се наслагват и външни натрапници от името на „началниците“...

Червени линии или грантови барикади?

Да ви кажа право, вече му изпуснах началото и края. Не е за вярване – ДБ и БСП играят заедно за удържане на Кабинета на „Продължаваме промяната” под егидата на Посолството и Кулеба, евро-Слави и скритите ортаци ГЕРБ-ДПС комбинират с антисистемното „Възраждане“?!

А Украйна и „Северна Македония“ натежават в уравнението много повече от инфлацията, скъпотията, невиждана и нечувана според стандарта на живота, пенсиите, здравеопазването, енергетиката, корупцията и всичко останало от дневния ред на най-сиромашката нация в ЕС.

Внезапно или не съвсем, но червените линии, толкова актуални покрай трагедията в Украйна, се оказаха грантови барикади. С цялата условност на това понятие, синоним на лична, лобистка и  корпоративна далавера. И вероятно по тази причина вече нищо не е това, което изглежда или, за което претендира. Българските избиратели са натикани в миша дупка, да не употребя някой неполиткоректен синоним. Социалните и националните приоритети се използват като вкиснало джибри в казана на евро-атлантическата ферментация, от която се хранят безцветните лобита от антиутопичните конфигурации.

Вместо да ни кажат какво правим с газовите и петролните доставки, каква цена се очаква за бензина и дизела, тока, парното, водата, храната, лекарствата и т.н., управници и кандидат-управници в София ни занимават до припадък със Зеленски, със Скопие, да не говорим за Урсула, Макрон-пижон (б.а. - гълъб), Борис Джонсън и, естествено, с „дедушка“ Байдън, паднал от колелото. Путин - отделно, но с него шега не бива. За малко да го погребат виртуално, но после се уплашиха реално...

Като им гледам панаира, в главата ми идва един стар сръбски лаф, ще прощавате, че е циничен: Що ме ку*ец боли, че Маджарска нема излаз на море...?! Има ли необходимост от превод или да спра дотук?

Коментар на Георги Атанасов за „Уикенд“