Любимият герой на националистите в Украйна не се казва Володимир Зеленски, нито Виталий Кличко. Тази роля е била и си остава запазена за изверга Степан Бандера. Той отдавна не е сред живите, а което е по-важното - той изобщо не е бил демократ.
Степан Бандера е роден през 1909 година в семейството на католически свещеник в галицийското село Старий Угринив, тогава в състава на Австроунгарската империя.
През 1959 г. той е убит в Мюнхен на 50-годишна възраст, където живее от 1946 г. под пълна конспирация, ползвайки името Попел. Животът му приключва, след като агент на КГБ го идентифицира и успява да го отрови с цианкалий.
През целия си живот Бандера се бори за независима Украйна, а главните му врагове са Полша и Съветският съюз. Като студент в Лвов той се записва в Организацията на украинските националисти /ОУН/, борещи се срещу полския гнет над украинците.
През 30-те години организацията е особено активна - ликвидира украински студенти и преподаватели, които не споделят националистическите й възгледи, организират хайки срещу евреи и комунисти, залагат бомби в редакциите на вестници.
Бандера е фанатик по рождение. С наполеонов комплекс и бонапартова воля, нисък и горд. На снимките позира като паметник, сякаш сам вече разглежда албума с подвизите си. Всъщност животът му ще премине в сянка, но името му ще се превърне в символ.
Той е роден в семейство на униатски свещеник. Хем православен по обряд и нрави, хем подчинен на Ватикана, малкият носи двойственост в кръвта си. Проплаква в Австроунгария, но скоро се оказва полски поданик. По-късно родното му място ще се озове в пределите на Райха, по-късно част от Съветския съюз, а днес е в рамките на Украйна.
Когато започва Първата световна, фронтът четири пъти преминава през градчето. Калните улици газят кайзерови гренадири с островърхи каски, унгарски пехотинци с техния неразбираем език, казаци с обеци на ушите.
През 1918-та местните украинци сформират своя армия, но тя измира от тиф, притисната между руснаци и поляци. За финал над кметството се развява полският червено-бял флаг. Така решава победилата Антанта.
Степан сякаш носи национализма в кръвта си. Чувства се поданик на една въжделена държава. Зорлем склонява да говори полски. Записва се в украинските скаути. Пее в църковния хор и се моли поне по два пъти дневно. Ревматичните му стави го болят, но това не го отказва от леката атлетика.
Един от съучениците му си го спомня като „нисък, безупречен и много, много беден”. До степен, че още в училище дава уроци, за да се прехранва. Често няма какво да яде и останалите му съученици му дават от своята дажба.
Организацията на украинските националисти /ОУН/, в която Степан встъпва още непълнолетен, сее терор. Избива украински политици, които приемат върховенството на Варшава. Пали полските ферми. Дисциплината сред конспираторите е желязна.
Другари на Бандера си спомнят как удушил котенце с едната си ръка пред очите им, за да ги учи на безпощадност. „Още тогава разбрахме, че това е един изключително жесток човек”, свидетелства съратника му Богдан.
Докато младият Степан укрепва авторитета си, ОУН е хипнотизирана от красноречието на Дмитро Донцов, нетърпящ възражения интелектуалец, който изповядва „интегралния национализъм”.
Дели хората на „рицари” и „свинари”. Нацията е самостойна и самодостатъчна, счита той, и трябва да открие своя от Бога даден вожд, способен със „съзидателно насилие” да утвърди държавността й. В есето си „Фашисти ли сме?” е пределно откровен: „Политическият и морално-психологическият ни дух безспорно са фашистки”.
Донцов е заклет враг на „москвофилството” и счита, че „украинците трябва да се опрат на империализма на европейските държави, който обслужва националната им идея”.
През 1932г. полската полиция осъжда на обесване двама атентатори на ОУН. Когато увисват на въжето на площада в Лвов, звънват камбаните в целия град. Акцията е координирана от Бандера, с нелегално име Лисугера (или Сивия), и приятеля му Роман Шухевич. Пак той убеждава местните да бойкотират полските цигари и водката – нищо, че според различни свидетелства лично той ги ползвал с охота.
Година по-късно Бандера организира неуспешен атентат срещу съветския консул в Лвов. Стрелецът застрелва други двама служители, но е своевременно арестуван от полската полиция. ОУН обявява атентата за „наказателна акция срещу Голодомора”.
Службите се впускат по следите на Лисугера и го залавят при опит да пресече чешката граница. На следващия ден ОУН нанася тежък удар: полският вътрешен министър Перацки е застрелян на входа на варшавско кафене.
Съдът изобличава Бандера и групата му в организацията на двата атентата. Но пресата вижда само него. Той жестикулира оживено, ораторства, отказва да дава показания на полски, а фотографите ловят трескавите му, ококорени очи. Отнася смъртна присъда, заменена с доживотна и от 1934 г. се оказва в затворите на Пилсудски, които малко се отличават от сталинските: едно одеяло, водниста супа и пълчища от въшки. Спартанецът Бандера предприема четири гладни стачки.
Той вече е знаме за националистите, които кроят планове за освобождаването му, но един немски пилот ги изпреварва.
На 22 септември 1939 г. бомба разбива стената на тъмницата и Степан бяга заедно с други осъдени през безкрайните полски полета, чак до дома си, който след подялбата на Полша от Молотов-Рибентроп се оказва на съветска територия.
Полша е мъртва, врагът сега са комунистите. В Галиция влизат части на НКВД, приветствани с цветя като освободители от панския гнет, но скоро започва „прочистване” от буржоазни елементи и всички надежди са попарени. ОУН остава в нелегалност, а от Краков Бандера прехвърля бойни групи в СССР в очакване на следващия освободител – Германия. Украински националисти постъпват доброволно в хитлеристката армия и формират батальоните Нахтигал и Роланд.
Името на Бандера навлича трагедии на цялото му семейство. Баща му е убит от НКВД в Киев. Двете му сестри са депортирани в Сибир, но оцеляват. Двамата му братя пък, останали в немската зона, загиват в Освиенцим от глад и изтощение. Хитлеристите убиват и третия му брат в Херсон.
През 1944 г. Гестапо спешно освобождава Бандера, за да мобилизира силите на УПА срещу съветските войски. Той поставя условие: Берлин да признае украинската държавност. Получава отказ. Оттук насетне Бандера остава само знаме, а непосредственото ръководство на УПА поема палачът Роман Шухевич.
Неговите главорези често вършат мръсната работа на хитлеристите в Белорусия. В съветския тил УПА е реална сила, която успява да убие от засада армейски генерал Ватутин и да отклонява значителни сили от фронта.
КГБ си поставя за цел да ликвидира Бандера главно поради това, че по време на Втората световна война той колаборира с нацистите – безспорен исторически факт, колкото и украинците да се опитват да го отхвърлят или поне омаловажат. Когато Хитлеровата армия напада Съветския съюз през 1941 година, Бандера я посреща с плакати, на които пише „Добре дошли, братя” и „Хайл Хитлер, Хайл Бандера”.
Хитлер за всеки случай праща харизматичния Степан Бандера в концентрационен лагер, където обаче се отнасят към него по-специално - има право на собствено помещение и не е принуден да търпи каквито и да било лишения. През 1944 г. излиза отново на свобода и се бие с немско оръжие срещу Червената армия.
С края на войната Бандера потъва в американската окупационна зона под името Степан Попел. Съветските служби го издирват, американците симулират, че го търсят без да го намерят, макар той да се движи с многобройна охрана от лично предани националисти.
Европа е поделена и УПА губи политическата си перспектива, но не слага оръжие чак до 1956 г. Организацията се криминализира, извършва наказателни и мародерски рейдове в Румъния, Полша, Словакия. Историческото поражение подклажда самоцелната й жестокост. Запазена марка са й обезглавяванията с нож, отрязването на гениталиите и женските гърди със сърп и завързването на труповете „за назидание“ с бодлива тел към стеблата на крайпътни дървета.
15 октомври 1959 г. е последният ден в живота на Степан Бандера. Сутринта той отива на църква и очи в очи среща палача си. Но Лисугера е изгубил своята интуиция и освобождава охраната си, което прави крайно рядко. В 13,05 ч. на стълбището на мюнхенския му дом проехтява изстрел.
Съседите намират Бандера с разбит от падането череп. В болницата диагностицират отравяне с цианкалий. Агентът на КГБ Богдан Сташинский го застрелва с пистолет с отровен газ пред входа на жилището му. За това ще получи медал от КГБ.
В днешна Украйна Бандера е особено тачен от крайнодесните националисти, които се включиха активно в антиправителствените протести. На негово име са кръстени десетки улици, в западните райони на страната са изградени негови паметници, а през 2010 г. тогавашният прозападен президент Виктор Юшченко посмъртно му присъди почетната титла „Герой на Украйна”, което втрещи света.
Срещу това тогава протестираха полският президент Лех Качински, Съветът на Европа и центърът „Симон Визентал”, а руският президент Владимир Путин със злорадство отбеляза, че Юшченко се е изплюл в лицето на своите западни спонсори. Почетната титла на Бандера му беше отнета от следващия президент на страната - Виктор Янукович, но така или иначе клеймото върху държавата остана и днес противниците й наричат украинските противници на руската военна инвазия „бандеровци”.
В Източна Украйна Степан Бандера е смятан за помощник на нацистите, а всички негови привърженици и последователи са наричани фашисти. Бандера е една от най-противоречивите фигури в историята на Украйна.
В източните райони той е смятан за бандит, а в западните - за национален герой. По времето на комунизма беше забранено да се споменава даже името му и чак след падането на Желязната завеса в Украйна започна активно търсене на национална идентичност с помощта на фигури като тази на Степан Бандера.
Неговото кредо „свобода или смърт” намери широк отзвук най-вече сред младите украински националисти.
