Колко струва любовта към Путин? (опит за психологически профил на -офилите)

Те са интересни. Имат заряд от енергия, пламенно вдъхновение и изпълняват дълг. Те имат автентичен психологически профил, който заслужава внимание.

Докато с платените путинофили е просто и ясно. Те са прозрачни. При тях интересното е цената и спазаряването - как се осъществява сделката, кой за колко успява да се спазари, защото купуващият винаги иска да плати по-малко, а този, който се предлага, иска да спечели повече. Тарифата не е еднаква за всички, зависи от много обстоятелства.

Освен това пазарът е разнообразен и богат - не страдам от наивната заблуда, че само Путин плаща на хора, които са съгласни да го обслужват срещу пари. Парите са водеща сила в света, заради пари повечето хора са способни да пречупят мисленето си или да го продадат така, както се продават гласове при избори. И Ботев го е казал:

... за парата,

като човек - що да прави?

продава си и душата.

Но никога не съм си обяснявала всичко само с пари. Ако беше така, светът щеше да бъде плосък, сив и примитивен. Най-честите обвинения към опонентите, че са платени, са глуповати. Затова много повече са ми интересни неплатените путинофили.

През последните седмици те са сред онези 15 или 16 процента от българското население, които подкрепят и оправдават войната в Украйна, потайни, мимикриращи под различни тези, обтекаеми, многословни. Всъщност заявяват, че са против войната, но не пропускат да кажат, че Путин е прав. Привидно кимат с глава, уж се съгласяват с разумните аргументи и изведнъж те карат да онемееш: „все пак Путин спасява света от украинските нацисти”.

А изглежда интелигентен, мислещ, почтен - работещ човек на средна възраст, гръбнакът на днешна България. В представата ми днешният путинофил е интелигент с образование и висока обща култура, с компютърни способности, вежлив, любознателен, много често вярващ християнин, църковен човек, състрадателен и милостив. В общи линии нормален човек.

Първата му характеристика, която бие на очи: той е критичен към демокрацията и безкритичен към комунизма. Никога не се е изказвал против комунистическата тоталитарна система, никога не е бил критичен към нея, онези 45 години от българската история не са нито лоши, нито добри, просто са били такива, каквито са и не е негова работа да им дава оценка. Когато се спомене някой от пороците на комунистическата система, той веднага опонира с някой видим недостатък на демокрацията.

Дори да го затрупаш с аргументи и числа, той си следва своята посока - демокрацията не му е по вкуса. Изпълва го с подозрителност - не е тя това, за което се представя. И изобщо не си дава сметка, че присъщо за демокрацията е да е самокритична, именно защото не се възприема като съвършена. Точно това я прави жизнена и устойчива. А тъкмо комунизмът задушаваше и най-тихия критичен глас. И най-добронамерената критика възприемаше като враждебна. За критика наказваше със затвор, концлагер и дори смърт.

В това отношение съвременното руско общество малко се е развило в сравнение с развития социализъм. Вероятно това усеща съвременният путинофил и за да оправдае задушаването на свободата днес, по необходимост е безкритичен и към тоталитарната несвобода.

По повечето въпроси днешният български путинофил не изразява ясна и категорична позиция. Той по принцип гледа да осредни мястото си, виждането си, като че ли винаги е против крайните оценки, убеден, че това е най-умната и най-справедливата позиция.

Не си дава сметка и не се смущава, че най-често това е просто липса на позиция. Това се проявява като манталитет, а той има дълбоки корени. Неговият генезис е в онова прословуто емблематично „снишаване”, така добре формулирано от Тодор Живков в една от неговите речи. Дори още по-първичното – „преклонена главица сабя не я сече”.

В суровата османска действителност и в жестоката комунистическа диктатура това е животоспасяваща житейска философия. Какъв е смисълът да се рита срещу ръжен? Системата е мощна и безжалостна - ако не се снишиш, ще обречеш и себе си и децата си на страдание. При това безсмислено, защото системата е непобедима. Как да разберат тези хора днешната съпротива на украинците срещу могъщата руска армия!

Израсналите в онези години имаме ясни спомени как работеше комунистическият калъп. Голяма част от хората, дори такива, родени в богати семейства, се нагаждаха и ставаха партийци, приспособяваха се към новите условия, за да оцелеят. Дори деца на убити от комунистическия режим ставаха доносници на ДС.

Правеха се, че приемат новата система, а новата система се правеше, че приема тях. Най-важното беше да не се изпуснат и да кажат някой дума където не трябва. Самоцензурата беше заменила първата Божия заповед. Някогашните активни борци и техните потомци можеха да си позволят да бъдат критични до определени граници, но за буржоазните потомци това беше абсолютно недопустимо. Така продължи десетилетия В такава среда израснаха поколения. Споменавам само бегло атмосферата на онзи строй. Те затова го и бяха нарекли „строй”.

Именно онази отровна атмосфера отрови дълбоко съзнанието на много хора. Тя постави своя отпечатък върху културата, естетическите вкусове, историческите оценки, мисленето, езика, изграждането на навици, възпитанието на потомците. В такава атмосфера е роден и израсъл съвременният български путинофил. Той не е комунист в някогашния смисъл. Ако той или родителите му са били партийци, то не е било по убеждение. Но това не прави дамгата върху съзнанието по-слаба.

У нас комунизмът не беше идеология, а манталитет. Затова когато задължителното изповядване на идеологията отпадна, манталитетът остана. В течение на годините той мутира - днес много често е облечен в православна одежда. Ако тази одежда е свещеническа - тя е златоткана, ако е мирянска - тя е забрадена под брадата. А образец за православие е матушката Русия, където всичко е свято. А върховен пазител на тази святост е великанът Путин.

А на него никак не му е леко! Той трябва да строи ракети, самолети, танкове, за да брани светостта. Руските танкове и самолети не стрелят по граждански цели. Десетките хиляди кадри на разрушени и опожарени жилищни блокове, болници, цели градове, които вече четвърта седмица гледаме денонощно с изправени коси - всичко това са го разрушили украинските фашисти, които избиват собствения си народ, танковете на Путин не са изстреляли нито един снаряд в Украйна, те са там, за да освободят народа от нацистките му управници.

Съвременните путинофили вярват във всичко това, вярват, че Украйна е виновна за войната, убедени са, че съпротивляващите се украинци са нацисти. Убедени са, че единственото правилно поведение на украинците е да вдигнат бялото знаме, за да бъдат освободени.

Съмнява ли се някой, че путинофилите са миролюбци и мразят войната. Но подкрепят Путин, защото той води освободителна операция. Ако доставяме боеприпаси на украинците да се отбраняват - ще горим в ада. Може да се молим. В краен случай може да доставяме марли и бинтове, въпреки че Путин не стреля по мирни граждани.

Най-отблъскващата черта на путинофилията е отричането на героизма на украинците, отричането на достойнството им, отричането на страданието на бягащите жени и деца, отричането на очевидната истина. За всичко може да се заблуди човек, особено когато пропагандата е попаднала на обработена почва. Но упоритото отричане на очевидното, вкаменяването на сърцето за страданието на прокудените от домовете им бежанци, насаждането на завист заради двайсетте евро за настаняването им - това е изчегъртване на последните остатъци от човещина в душите.

И какво остава, когато е изчегъртана човещината? Патриотизмът на киселите млека, народни поверия, топлата скара пред манастирите, чудотворните икони по енергийните места. И разбира се „Бяла роза ще закича...”, от която кръвта кипва. Децата нека да учат в европейски университети, важното е да не забравят ритъма на „Бяла роза". Но най-важното е Путин да победи.

В скоби на финала

Представата ми днешният путинофил е интелигент с образование и висока обща култура, с компютърни способности, вежлив, любознателен, много често вярващ християнин, църковен човек, състрадателен и милостив. В общи линии нормален човек.

* Тедора Димова е сред най-изтъкнатите съвременни български писатели, автор на 9 пиеси, на романите „Майките”, „Поразените”, „Влакът към Емаус”, „Емине”, „Адриана” и др. Част от книгите й са публикувани на 9 езика и са носители на редица престижни литературни отличия у нас и по света. Теодора Димова е дъщеря на големия български писател Димитър Димов („Тютюн”, „Осъдени души”, „Поручик Бенц” и др.). Настоящият текст е публикуван в „Портал Куртура”. Уточняващите заглавия са на „Уикенд”.