Кеворк вещае мрак: Народът го дерат не с макетно ножче, а с касапски нож

Народа го има – все още. Може да състрадава – все още. Може и да се гневи за нещо смислено – все още. Но отдавна е загубил инстинкта си за самосъхранение. И позволява да го използват скотски – по всеки повод. Така и състраданието, и гневът му скоро окончателно ще станат фалшиви – полезни за Политическата Секта и унизителни за самия него.

Ако влезем в „по-висок детайл“, както се изразява езикотрошачът Кирчо, животинското изстъпление в Стара Загора изглежда още

по-стряскащо, стига да се замислим за онова, което го е породило – както и за онова, което ще последва. Много по-вероятно е обаче скоро всичко да бъде забравено – главно заради досадните опявания на медиите. И това зверство да бъде изпратено там, където му е мястото - в каталога на постиженията на „Нова България“. Ние обичайно избягваме да си причиняваме неудобството да се вглеждаме по-издълбоко в случващото се, затова и винаги оставаме заседнали в блатото – ни напред, ни назад,

тръгнали сме сякаш изначално за никъде

и това, като че ли ни е удобно, убеждението, че сме „за никъде“ ни спестява много усилия. Да вземем да извезем тези думи най-сетне и на байрака си.

Господинов, писателят, направи „афоризъм“ от варварството, ето така: „Патриотизмът им татуиран, ножовете им макетни, свободата им – смърт“.

Този лаф трябва да изглежда като ефектно обобщение, само дето истинските писатели си падат по друго – най-вече във вглеждането в същината на една история. Ако тя е важна, вглеждането ще ни отведе, тъй или иначе, и до Душата на Народа. Преди време Г. обобщи на едро и „онова“ време – сведе го до производството на лимонови резенки. Клетото, непретенциозно лакомство трябваше да понесе вината за всички грехове на соца. Сега макетното ножче може би трябва да е „образът“ на светлото европейско настояще – така изглежда, ако решим да спекулираме.

Прозрението на Г. бе илюстрирано с фотос на мъжка ръка, на която е татуиран надпис „Свобода или смърт“. Сега да използваме техниката на „по-високия детайл“, използвана от ПростоКирчо, и да се запитаме: ако същият надпис бе

татуиран на някоя част от Кирчовото тяло,

по на място ли щеше да бъде? Хайде, вдигнете глава от лимоновите резенки, макетните ножчета и писателските локуми – и се замислете по на едро. Да – или не?

Споменавам Кирчо, защото го видяхме на един от протестите – все така ведро ухилен, някакъв клал 400 пъти едно невинно девойче, а нашият „детайл“ си се хили. Той така ще се хили, дори да обявят свършека на света.

„По-високият детайл“ в случая е друг: Кирчо ви дава знак, че отново ще ви приватизират – те това и правят от трийсетина години насам. Приватизираха ентусиазма ви от „Промяната“ и накрая ви изкараха глупаци; приватизираха стопанските достояния на държавата и всичко останало – докато не ви оставиха без дъх и не ви превърнаха в истински голтаци.

Поне откъм надежди това е повече от сигурно. В няколко – три-четири големи, витринни градове може да оспорват това твърдение. Но тогава си спомнете, за какво врякахте само преди три години – през „бунтовната“ 2020 година – и какво се случи после. Спомнете си и какво не се случи. Няма да е никак учтиво, ако ви кажа, че

бяхте нещо като боновете от работническо-мениджърската приватизация.

Но си бяхте точно това: фалшиви билети за една фалшива постановка.

Народа отдавна няма никакви шансове в тази игра. И не е ясно, какво трябва още да се случи, за да напусне безполезния миманс - масовката, от която нищо не зависи. Или поне да разбере, че Сектата издевателства над него не по-малко варварски от Старозагорския касапин.

Кога най-сетне Народа ще излезе да протестира за самия себе си – да започне истински да състрадава себе си, да заобича и себе си?

Има ли шанс да прогледне зад шашмата за макетните ножчета – и да осъзнае, и да им каже, че го дерат с касапски ножове?

Зад баналното лафче на Г. се мъдри огромна лъжа. Не татуировките и макетните ножчета са съдбоносния проблем. Хранениците от артелната на Сорос обаче никога няма да кажат и половин дума за този проблем.

А той е, че тук голяма част от

Истината отдавна е погребана, и то в неизвестен гроб.

И е заменена от безнаказаното Мърсуване. Не остана „по-едър“ политик, който да не се оплаче, че не е случил на Народ. А кога вие ще си признаете, че не сте случили на политици?

Кога ще преодолеете срама си, че гласувате за анонимни негодници, гласувате като Сивушка „На браздата“. 

И ето че се редят бразда, две, три – леха... Тъжното лице на Боне се разведри малко. Той забрави немотията и си подсвирна с уста.

- Не бързай толкоз, Белчо, че Сивушка не може като тебе... Хайде, Сивушке, хайде, слабушке, хайде, миличка... Уморихте се, ама какво да ви правя? И аз се уморих... Де-е, горе! Доле!

Белчо, изпечен стар вол, пъхти с ноздрите и пристъпя като някой големец. Дребната Сивушка се напъва с всичка сила. Устата й се отворила, гръбнакът й се превил на кочияшка, тънката й опашка се накокържила. Белчо пристъпи еднаж, тя – два пъти. Оплезила език – върви! Боне стана, отчупи комат хляб, посоли го и го поднесе до устата й.

- На, слабушке, хапни си!

Сивушка отвори очите си, погледна умилително господаря си и пак замижа... Тя отвори очите си. Дълбоко в нейния измъчен жален поглед гореше бесен ужас. Животното вдигна главата си и промуча отчаяно, но пак не можа да стане.

Боне хвърли черджето, изправи се отчаян над нея, прекръсти се и заплака.

Сивушка промуча още веднъж, отвори страшно очите си и престана да диша.

Кога ще схванете, че ще сте се „пречистили“, само ако между вас - на спонтанните ви протести срещу поредното варварство на несретния ви живот - няма нито един политик?

Какво търси при вас ПростоКирчо, примерно – с каква „свобода“ ви е дарил този измамник, та за пореден път го изпирате?

Свободата? Наясно ли сме каква цена плащаме за нея – или както се питаше един писател: „До каква степен можем да се абстрахираме – в името на свободата – от човешките си чувства, преди да сме се лишили окончателно и от човещината, и от свободата си?“

Има ли изобщо предел поносимостта ви към Лъжата?

Гневите се на съдебната система – но кой от години я премачква, за да я направи по свой образ и подобие?

Всеки разумен човек знае, каква е разликата между истинския и притворния патриотизъм. И едва ли ще се повлияе от един истински шедьовър на Мърсуването: когато патриотизмът е приравнен с изстъпленията на някаква мутра. Това е безподобно мърсуване, което заслужава два „Букър“-а. То е и знак за нещо, далеч по-тревожно: любовта/предаността към Татковината трябва да бъде изтръгната като ненужнен плевел.

Няма да мирясат, докато не ни превърнат в катунари, отвявани там, където му скимне на Големият Вятър. Готвят се да затриват най-важните „маркери“ от Историята ни, колкото са останали.

Сега една одиозна дама настоява да се смени името на патриаршеската катедрала „Александър Невски“. Какво ще го сменяте - направо събаряйте, на катунари и църквица някаква не се полага, какво остава за катедрален храм. Бъчварова може да приказва, каквото си иска, колкото да ни припомни за някои от експериментите на Бойко. В славните си години на самодържец, той се беше отдал на всевъзможни опити с екземпляри от близкото си обкръжение.

В случая с Бъчварова той си поигра направо като Лисенко, корифеят на съветска агробиология - и направи въпросната дама министър на вътрешните работи, колкото да се убедим, че тази изстрадала система може да понесе всичко. И така амбициозната фурия Бъчварова

прецапа през МВР и не остана заклещена там,

между двете врати на министерския кабинет, а замина за посланик в Израел. Баш там - където знаят всичко за всичко.

А историята със заклещването е следната – разказана ми е Богомил Бонев. Докато бил вътрешен министър, веднъж някакъв шеф от пожарната бил дошъл по някакъв повод и чакал при секретарката му. По някое време Бонев й позвънил да го покани и продължил да чете някакви документи. Двайсетина минути по-късно онзи още не бил влязъл и той отново се обадил на секретарката си. „Ама той отдавна е при вас!“ - рекла жената. „Ти на луд ли ме правиш, при мен го няма!“ - сопнал се Бонев. „Но той влезе!“ - опънала се и секретарката. Накрая се оказало, че пожарникарят - заради една развалена брава - останал заклещен в тясното пространство между двете врати на кабинета, но не смеел да почука, за да не обезпокои министъра. Стои си заклещен и чака да го открият. Щеше да е по-справедливо Бъчварова някак да остане и до днес заклещена между ония две врати. Сега нямаше да се държи като башибозук и да преименува храмове.

Повечето от политиците ни се държат като „префърцунени варвари“ – и това изобщо не ги притеснява. Едва ли са чували фразата – „Господ избира музиката, на която хората танцуват“, но се имат за божества, по чиито фалшиви звуци хората трябва да се клатушкат в танца „за никъде“. 

Но работата съвсем не е само до налудните мераци на хора като Бъчварова. Те са само фрагмент от атаката срещу православието. Но ние все по-често не си даваме сметка, в какви съдбоносни проблем сме нагазили - нали все се крием зад онова „за никъде“. А изглежда, че и вече окончателно сме претръпнали и от собствените ни трафиканти на злословия срещу нас.

Но за катунари сме подходящи - поне според новите ни чорбаджии.

КЕВОРК КЕВОРКЯН, специално за „Уикенд”, заглавието е на Narod.bg